— Non, mon ami. Прав си, това наистина трябва да се добави към списъка, но не е въпросът, който аз имах наум. Ех, само да можеше да се сетиш кой е този най-важен въпрос… — каза тъжно Поаро.
— Да, представи си… — Престорих се, че и аз въздишам тъжно. — Само да имаше някакъв начин да узная какъв ще да е този изплъзващ ми се въпрос, така че да можем да го обсъдим сега…
— Аха, шегуваш се с мен — позасмя се Поаро. — Виждам също, че си пропуснал и важни въпроси за „Кингфишър Вю“ и книгата „Среднощна сбирка“…
— Книгата присъства на видно място в списъка — отговорих.
— Но двата най-важни въпроса за нея липсват, заедно с очевидните им и така интересни отговори — заяви Поаро. — Липсва също и една точка, която бях сигурен, че няма да забравиш да включиш — поведението и темпераментът на Дейзи Девънпорт.
— Какво за поведението й? Кога? В автобуса, или когато я видяхме в „Кингфишър Хил“?
— През цялото време — каза Поаро. — Личността и психологията на Дейзи Девънпорт — това е от най-дълбок интерес за мен в цялата тази история.
— Намирам я за скучна и противна — отвърнах. — Мисля, че е разглезена, манипулативна и абсолютно неприятна, и ще бъда щастлив, ако никога повече не ми се наложи да я срещна. Що се отнася до липсващия изключително важен въпрос за „Кингфишър Вю“… вероятно имаш предвид „Кингфишър Рест“, първоначалното име на „Малкото ключе“? Ако е така, това също присъства в списъка. Номер 13, струва ми се.
— Знам какво е в списъка ти. Листът е пред мен и го гледам в момента. Защо приемаш, че моите думи не отразяват точно това, което имам предвид? Казах „Кингфишър Вю“, защото това е, което имах предвид. „Кингфишър Вю“ — къщата, в която двамата Лавиолет, Дейзи и Ричард Девънпорт са били изпратени в деня на смъртта на Франк, така че Сидни и Лилиан да могат да прекарат малко време насаме с Франк. Инспектор Кейплинг ни каза, че не била близо до „Малкото ключе“, помниш ли? „Не съвсем близък съсед“, каза той. А не каза ли също и че Дейзи се оплакала заради разстоянието между двете къщи? В който случай… — Поаро направи подканващ жест, все едно се опитваше да ме склони да дам верния отговор.
За първи път си помислих, че го имам.
— В който случай защо е била избрана точно тази къща и от кого? Кой е решил да изпрати двамата Лавиолет, Ричард и Дейзи в „Кингфишър Вю“ конкретно и защо? Възможно ли е тази къща да е собственост на приятели на Сидни Девънпорт?
Поаро плесна очарован с ръце.
— Точно, Кечпул! Удари право в десетката!
За миг се почувствах прекрасно, но той добави:
— Тренировката на ума ти протича задоволително, Кечпул.
Глава 10
Хелън Актън
„Холоуей“ беше мрачен, както винаги и както го знам. Но заради присъствието на Поаро с нас се отнесоха като с кралски особи. Незабавно бяхме отведени в приятна, добре обзаведена стая, където ни поднесоха кафе с изненадващо добро качество и чиния с бисквити, доста разнообразни и привлекателни на вид. Някои бяха симетрични и с класическия цвят на бисквити, други — безформени и някак сивкави. И двамата с Поаро избегнахме да вземем една, на която сякаш имаше отпечатък от палец или голям пръст. Помислих с носталгия за плодовите пити, изпечени от съпругата на Маркъс Кейплинг, и какъв глупак бях вчера, когато си въобразих, че човек не бива да прекалява с такива вкусни сладкиши.
Двама затворнически надзиратели доведоха Хелън Актън. Веднага забелязах, че не е вързана, окована с белезници или ограничена по някакъв начин. Когато влезе в стаята и седна на стола, който й поднесохме, тя ни се усмихна — усмивката й беше сдържана и скромна, приветлива и предпазлива. Преди да ни оставят насаме, единият от надзирателите обясни:
— Отворете вратата, когато свършите, аз ще чакам отвън. Не се тревожете, мис Актън няма да ви създаде никакви проблеми.
Докато говореше, той й се усмихна и ми се стори, че в изражението му имаше голяма доза уважение. Тя също му отвърна с усмивка.
Останах доста изненадан. Жените затворнички в „Холоуей“, а той е женски затвор, като цяло бяха третирани зле и често с голяма бруталност от страна на мъжкия персонал. Това е едно от нещата, на които мразя да съм свидетел в подобни институции, но пък ми даде удобен повод да започна разговора с Хелън Актън.
— Изглежда сте в приятелски отношения с надзирателите тук?
— Да, отнасят се добре с мен — отвърна тя.