— Мадмоазел — Поаро стана и бавно заобиколи масата, която ни разделяше, — звучите искрено, но думите ви имат малко смисъл за мен. Може ли да ви попитам какво изпитвате към Ричард Девънпорт? Не е ли той мъжът, за когото в момента сте сгодена?
— А, Ричард. — Тя се усмихна едва-едва. — Чудех се кога ще се наложи да поговорим за него. Да, обещах да се омъжа за Ричард, макар това да е безсмислено обещание, като се вземе предвид къде съм и какво ще стане с мен.
— Обичате ли мосю Ричард? — продължи Поаро.
— Не, не го обичам. — Думите й паднаха тежко в глухотата на стаята.
Ние търпеливо чакахме.
— Попитахте ме за истината, нали? Истината е, че никога не съм се влюбвала в Ричард. Исках да призная за убийството на Франк и трябваше да представя причина, и… и полицията ми повярва. Хората са толкова глупави понякога. Не познавах Ричард до онзи ден, деня, в който Франк умря. Онзи следобед прекарах около час и половина — два в компанията му, повечето от това време — в присъствието на Франк и много други хора, и полицаите повярваха, че това е достатъчно, за да се влюбя безумно в Ричард. Как можаха да го помислят? Франк беше висок и красив, общителен и смел. Нямаше никаква физическа прилика между него и Ричард, никаква. Нито пък прилика в характерите. Ричард е страхлив мишок и изглежда като лоена топка. — Хелън Актън затвори очи. — Съжалявам, че се наложи да го кажа, не исках да съм зла, но кой би забелязал присъствието на Ричард в стаята, да не говорим безумно да се влюби в него! Нелепо е да се повярва, че жена, която е познавала и обичала Франк, би могла да се влюби в Ричард.
— И все пак вие сте сгодена за него — обадих се аз.
— Той го предложи. Не знам какво си мислеше, но… е, беше удобно. Съгласих се, защото знаех какво ме очаква, и че никога няма да ми се наложи да го направя наистина. Не можеше да ми навреди с това, само направи историята по-достоверна.
— След като не сте обичали Ричард Девънпорт нито преди, нито сега, следва, че сте убили Франк по друга причина — каза Поаро.
— Да, но се боя, че не мога да ви кажа истинската причина.
— Защо не, мадмоазел?
— И това не мога да ви кажа.
— Не можете или не искате?
Тя се поколеба, после отговори:
— Няма да бъде правилно.
— Вероятно не вие сте убили Франк, а някой друг — намесих се аз. — Може би Дейзи, а вие я предпазвате през цялото време. Както казахте, Франк я е обичал повече от всички останали Девънпорт. Може би знаете, че той би искал да спасите живота й, независимо от това, което му е сторила. И ако вие чувствате, че живот без него не си заслужава… Нищо чудно, че сте объркана защо Дейзи внезапно е решила да се подиграе с вашите усилия, като признае.
— Моля ви, разкажете ни за деня, в който Франк Девънпорт умря — намеси се Поаро. — Какво точно стана?
— Беше ужасен ден — отвърна веднага Хелън. — Непоносим от началото до края! Знаех, че може да ми се стори труден при дадените обстоятелства, но нищо не би могло да ме подготви за това колко противен ще е още от момента, когато пристигнах в „Малкото ключе“.
— Защо очаквахте да е труден? — попитах.
— Франк и родителите му се бяха отчуждили от известно време. Предполагам, знаете историята за това как е откраднал пари от тях, за да помогне на Оливър Прауд и болния му баща?
— Много бих желал да чуя вашата версия — настоях аз.
— Моята версия, както я нарекохте вие, е, че аз самата никога не бих се върнала отново в семейство, което се е отрекло от мен заради напълно разбираема постъпка, за която съм се извинила не един път. Франк върна до последното пени парите, които беше взел от баща си. Призна си за кражбата, когато това признание вече е било напълно излишно. Сидни и Лилиан никога не биха забелязали, че има временна липса, но Франк беше почтен човек. Ценеше честността и порядъчността повече от всичко друго. За него беше важно да каже истината, а те го прогониха в изгнание заради нея, което той не само разбра, но и прости. Франк… — Лицето на Хелън Актън се изкриви от болка. — Той прощаваше на хората. Винаги. Той… — Тя се разплака и скри лице в ръцете си.
Нямаше какво друго да направим, освен да чакаме.