— Ричард дойде да ви види тук?
Тя кимна.
— Имахме много изненадваш разговор. Очаквах, че ще ме попита дали е вярно, но той не го направи. Попита ме само дали полицията е права в твърдението си, че съм го казала. Казах му, че са прави. Тогава той ми предложи брак и аз се съгласих. Искате ли да знаете какво си мисля?
Кимнах.
— Ричард знаеше отлично, че внезапната ми любов към него е пълна безсмислица, но не му пукаше. Сякаш го блазнеше шанса да има нещо, което е принадлежало на Франк. Според мен сякаш вярваше, че ако ме притежава, няма да е загубил окончателно своя любим брат. Ричард боготвореше Франк и вярваше, че брат му е златното момче, върху което се сипят всички хубави неща. Съзнавам отлично, че не съм голяма красавица, инспекторе, ако това си мислите…
— Нищо подобно не си мисля.
— … но самият факт, че съм била годеница на Франк, ми е придало в очите на Ричард значение, което няма нищо общо с моите качества. Чак след като се съгласих да се сгодим, той обяви решимостта си да докаже моята невинност, а това беше последното, което исках да прави.
— Ричард даде ли ви пръстен, когато двамата решихте да се сгодите?
— Не.
— Но вие имахте пръстен от Франк?
— Да, рубин. Казах им да го предадат на Ричард за съхранение. Очевидно е, че не мога да го нося тук, в затвора.
— Знаете ли, че сега Дейзи Девънпорт носи същия този пръстен, вместо своя годежен пръстен — онзи, купен за нея от Оливър Прауд?
Хелън кимна.
— Предполагам, че това ви се вижда странно, инспекторе. Дейзи също боготвореше Франк и без съмнение иска да се чувства възможно най-близо до него сега, когато го няма. Ако по някаква случайност животът ми бъде спасен… — Тя спря и сякаш започна да обмисля нещо. Накрая каза: — Не, не бих понесла да живея без Франк И със съзнанието за това, което му сторих. Но дори и да можех, бих оставила Дейзи да задържи пръстена. Аз не го заслужавам.
— Оливър Прауд едва ли е щастлив, че Дейзи пренебрегва пръстена, който той й е подарил — отбелязах аз.
Хелън се разсмя невесело.
— О, Дейзи явно му е дала ясно да разбере, че няма никакъв шанс по въпроса, нито пък право да се оплаква. Франк често казваше, че Дейзи е един малък тиранин. Казваше го с обич, но след като я срещнах, макар и за малко, разбрах, че това е съвсем вярно. Ужасява се от баща си, но точно от него се е научила как да тероризира останалите и да ги кара да й се подчиняват. Някои от историите, които Франк ми е разказвал… — Хелън потръпна. — А от начина, по който ми разказа за Оливър, в деня, когато Франк умря, ми стана абсолютно ясно, че ако той разбира кое е добре за него, ще прави каквото тя му нареди… И онзи следобед беше пример за това! Беше му бясна. Той не беше там, поне не и в онзи момент, и тя ми разказа как му е забранила да идва в къщата като наказание за това, че я е ядосал.
— Това ли е едно от нещата, които са направили деня ви в „Малкото ключе“ толкова неприятен? — в този момент осъзнах колко грубо прозвуча въпросът ми и бързо добавих: — Преди Франк да умре, имам предвид. Явно това е била най-ужасната част от деня.
Хелън Актън се усмихна.
— Инспекторе, казвате това, сякаш смъртта му е била нещо трагично, което се е случило на мен, вместо нещо, за което аз самата трябва да бъда винена.
— Разкажете ми за този неприятен ден от началото.
— Всичко беше ужасяващо още от момента, когато двамата с Франк пристигнахме в „Кингфишър Хил“. Далеч по-зле, отколкото бях очаквала. Лилиан Девънпорт не ме погледна нито веднъж, гледаше някъде около мен, но не и мен. Никой не би го забелязал, но тя се постара очите й никога да не срещнат моите от секундата, в която пристигнахме там, до… — Не успя да се накара да изрече думите. — След това се вторачи в мен, разкрещя се, че съм убийца, че ще ме обесят и че тя ще танцува върху гроба ми. Това бяха първите думи, които отправи към мен за целия ден.
— А Сидни Девънпорт?
— Той целия ден се взираше в мен с явно отвращение, все едно се опитва да ме прогони от дома си със силата на волята. Възможно е отчасти да е било по моя вина, вероятно не съм успяла да скрия презрението си към родителите на Франк толкова добре, колкото се надявах. Не съм много добра в прикриването на чувствата си.
— Ами другите? Те гледаха ли ви, говореха ли с вас?
— Човекът, който беше най-добър с мен, бе Върна Лавиолет. Тя постоянно полагаше усилия да ме включи. И да, Ричард и Дейзи, те и двамата говориха с мен. Но това също беше ужасно. Дейзи говореше повече на мен, отколкото с мен — седя до мен около трийсетина минути и изстрелваше думите в лицето ми като куршуми, оплакваше се от Оливър и всички неща, които е направил не както трябва. Имах чувството, че съм някакъв неодушевен предмет, чиято единствена функция е да бъде замерян с точките от списъка й с недоволства. Ричард сякаш се разкъсваше между желанието да угоди на майка си, следвайки примера й да ме игнорира, и желанието да бъде учтив и да угоди на Франк, като ме накара да се почувствам добре дошла. Всеки път, щом събереше кураж да отправи любезна дума към мен, той поглеждаше Сидни или Лилиан, за да види дали не го очаква порицание. И не се осмеляваше да говори с мен прекалено често.