— Вероятно си прав, Поаро. Тя, изглежда, все още не се е качила?
— Не мога да ти кажа, mon ami. Не я следя. Сега има по-важни неща, за които трябва да се погрижим. — Той извади малко, сгънато парче хартия от джоба на палтото си. — Прочети го преди автобусът да тръгне, защото не е разумно да се чете, докато си в движение, води до киселини в стомаха.
Взех листчето от ръката му с надеждата, че написаното ще ми разкрие защо отиваме в „Кингфишър Хил“. Вместо това се оказа, че се взирам в невероятно дълга поредица от най-миниатюрните думи, които някога съм виждал напечатани върху лист хартия.
— Какво е това? Някакви инструкции? За какво?
— Обърни я, Кечпул. Направих го.
— Сега виждаш ли? Да, инструкции са. Правила. Правилата на игра, която се играе с дъска и известен брой кръгли пулчета с „очи“ върху тях — играта „Пийпърс“!
— Очи?
— „Очи“, Кечпул — Поаро няколко пъти затвори и отвори широко своите, за да ми демонстрира.
Изглеждаше толкова нелепо, че бих се разсмял, ако не бях ядосан.
— За какво става дума, Поаро? Защо разнасяш правила на игра в джоба си?
— Не го правя — зелените му очи проблеснаха. — В твоите ръце са.
— Знаеш какво имах предвид…
— Нося със себе си нещо повече от правилата на тази игра. Нося и самата нея — в кутия в куфара ми! — Обяви го с някаква триумфална нотка в гласа. — Казвам ти да прочетеш правилата сега, защото съвсем скоро ние двамата с теб ще я играем. Ставаме експерти и ентусиазирани почитатели на играта! Ще забележиш, че минималният брой играчи е двама.
— Моля те, обясни ми… Не обичам настолните игри, мразя ги всъщност. И какво общо има тази игра с решението ти да ме водиш със себе си в имението „Кингфишър Хил“? Не ми казвай, че двете неща нямат нищо общо, няма да повярвам!
— Не мразиш играта, Кечпул, невъзможно е, защото никога не си я играл. Моля те, бъди отворен за новостите. Не е шах, все пак.
— А прилича ли на „Собствениците“? Тази пък въобще не мога да я понасям.
— Имаш предвид „Монополи“, ne ’est ce pas?
— Да, чувал съм да я наричат и така… Възмутителна загуба на време за всеки интелигентен човек.
— А! Pourrait-il être plus parfait.9 — Поаро никога не беше изглеждал по-доволен. — Това са идеалните думи, които трябва да кажеш, когато пристигнем в дома на la famille Девънпорт!
— Кои са семейство Девънпорт? — учудих се.
— Трябва да го кажеш така, че всеки да го чуе: че презираш играта „Монополи“.
— За какво говориш, Поаро? Не съм в настроение за… — канех се да кажа „игрички“ — обичайната ти колекция от номера.
— Не притежавам никакви колекции, mon ami. А сега прочети правилата, моля те, не се бави, скоро ще потеглим.
Въздъхнах и започнах да чета, или по-скоро да се взирам в миниатюрните думички и да се опитвам да се концентрирам върху тях, но колкото и старание да полагах, не можех да ги разбера. Тъкмо се готвех да го кажа, когато чух възмутения глас на Алфред Биксби да се извисява над общата гълчава около нас.
— Боя се, че това е последният ви шанс, мис — каза той.
Седях на такова място, че го видях как се навежда напред, беше на едно от предните места непосредствено зад шофьора, точно срещу вратата, и отправяше забележките си към човек, който стоеше отвън.
— Никой автобус на компанията „Кингфишър“ не е забавял дори и с минута часа на потеглянето си и това е традиция, която възнамерявам да спазвам! Не сте единственото камъче на плажа, млада госпожице! Имам двайсет и девет други пътници, за които трябва да мисля, и които не искат да закъсняват… има и жена с пеленаче! Така че, тръгвате ли с нас, или не?
Тя е, промърморих под нос, когато миг по-късно се появи жената със странното лице.
Свиваше се, все едно я е страх, че Биксби може да стане от мястото си и да се нахвърли върху нея. Що се отнася до него, той наистина изглеждаше така, сякаш иска да направи точно това.
— Шофьор, затворете вратите — заповяда с овладян глас Биксби.
Шофьорът изпълни нареждането му. После завъртя ключа за двигателя.
Жената, по чието лице имаше следи от сълзи, остана неподвижна в предната част на автобуса.