— Никой да не мести шапката, докато аз не кажа — нареди Поаро.
— Сержант Гидли — обърнах се към него, — кой е понастоящем в къщата, като изключим мен, Поаро, д-р Нимиц и нашата жертва на убийство?
— Семейство Девънпорт — всичките четирима. Освен тях има няколко приятели на семейството. Мистър и мисис Лавиолет и годеникът на Дейзи Девънпорт — Оливър Прауд.
— Някой друг?
— Не, това са всички — същите хора, които са били тук, когато убиецът е нападнал между десет и единайсет часа тази сутрин — обясни Гидли. — Тялото е било намерено в единайсет от Дейзи Девънпорт.
— Сержант Гидли — заповяда му Поаро, — моля ви, намерете мадмоазел Дейзи и я доведете тук, в тази стая.
— Да, сър…
Дейзи се появи след по-малко от минута.
— Пожелали сте да ме видите, мосю Поаро?
Беше по-бледа, отколкото когато я видях преди, и изглеждаше напрегната.
— Да. Искам да погледнете тази мъртва жена.
Тя повдигна вежди.
— Вече я видях. Всички я видяхме, много преди вие да се появите, ние бяхме хората, които я намериха.
— И когато за първи път сте уведомили полицията за това, което сте намерили, сте им казали, че никой от вас не знае коя е тя, нали така?
— Точно така. Лицето и главата й бяха размазани.
— А откъде знаете това, мис Девънпорт? — запита сержант Гидли. — Пипали ли сте сцената на престъплението?
— Да не би да ме питате дали съм вдигнала шапката, за да се опитам да установя кой лежи мъртъв върху килима в моята гостна? — Въпросът й беше последван от горчив смях. — Да, вдигнах я. После я оставих в същото положение и не съм навредила на нищо, освен на стомаха си. Призля ми като на куче. Беше… беше ужасно, това, което видях отдолу. — Горната й устна леко се разтрепери. — Не успях да я разпозная, както не би могъл и никой от останалите. Посъветвах ги да не поглеждат за тяхно добро. Когато се обадих на полицията, им казах истината: че жена, която не може да бъде идентифицирана, е била убита в дома ни.
— Значи не сте я разпознали по палтото или шапката й? — попита Поаро.
— По нейните…? — Дейзи се разсмя отново, този път изпълнена с недоверие. — Не, не я разпознах. А трябваше ли?
— Погледнете внимателно, мадмоазел. Не сте ли виждали това палто и шапка преди, не много отдавна?
— Не мисля, не. Защо питате? Изглежда, смятате, че съм ги виждала и би трябвало да ги позная?
— Нещастната жена, която седеше до вас в автобуса от Лондон до „Кингфишър Хил“, преди да скочи от мястото си и да обяви, че не може повече да седи там… тя носеше палто и шапка със същия този цвят, n’est-ce pas?
— Така ли? — Дейзи смръщи чело. — Е, може и да сте прав, но не съм забелязала, дори да е било така. Единственото, което забелязах, беше вбесяващото й поведение. Може да съм жена, мосю Поаро, но там, където другите от моя пол виждат дрехи, аз виждам характер. Нейният беше отблъскващ и неуравновесен, затова отвърнах глава от нея и се опитах да се престоря, че не е там — докато, за късмет, тя се премести и вие дойдохте да седнете до мен.
— Не съм сигурен, че човек, който или е убил брат си, или лъже, че го е направил, има някакво право да порицава другите, че имали отблъскващ характер — казах остро.
— Не бъдете глупав, инспекторе. — Дейзи като че ли живна малко от директното нападение. — Никой няма никакво право да прави каквото и да е, така ли? Наистина ли виждате света в такава светлина — хората заслужават нещо си, или не го заслужават? Много по-просто е, всеки може да прави и да говори каквото пожелае, стига да е готов да поеме последствията.
— Мадмоазел — строго каза Поаро, — независимо дали одобрявате, или не одобрявате Джоан Блайт — защото това е името й, или поне беше името, което тя ни даде, — аз съм изненадан, че не проявявате интерес да научите повече за смъртта й във вашата гостна.
— Да не искате да кажете…? Това… това не е тя, нали? — Устата й зяпна. — Искам да кажа, дори палтото и шапката да са същите, това със сигурност не може да е… — Тя се обърна и отново погледна тялото. — Не може да бъде — промърмори тя. — Макар да е със същата фигура и…
— Тя е — твърдо отсече Поаро.
Сержант Гидли бе застанал до мен и записа в бележника си: Джоан Блайт. Думата на Поаро очевидно беше достатъчна за него.