— Гидли, вижте дали ще можете бързо да намерите леля с липсваща племенница във или близо до Кобъм — наредих му аз. — Мис Блайт ни каза, че живее с леля си.
— Това е абсолютно нелепо! — изрече Дейзи, сега вече почервеняла и напрегната. — Защо, за Бога, абсолютна непозната, която по чиста случайност е седяла до мен няколко минути, изведнъж се оказва мъртва до моята камина? В това няма смисъл! Кой би я пуснал вътре? Кой би я убил, след като никой не я познава? И първо, и преди всичко, защо е дошла тук? Освен ако не е внесена вече мъртва!
— Не това е станало — обади се доктор Нимиц. — Убийството е извършено в тази стая. Трябва да е било яростна атака, погледнете количеството кръв. И сама сте видели главата й, мис Девънпорт, поне това, което е останало от нея.
— И все още ми изглежда много по-вероятно да е някой друг, а не Джоан Блайт — настоя Дейзи. — Друга жена, която по случайност е имала същото палто и шапка.
— Мосю Поаро, вие споменахте нещо за тази жена от автобуса, че скочила от мястото си — попита доктор Нимиц.
Полицейският доктор отправи многозначителен поглед към сержант Гидли, който кимна, извади чифт ръкавици от джоба си и ги сложи. След като направи това, той извади малко късче бяла хартия от другия си джоб и го протегна така, че Поаро и аз да можем да прочетем какво е написано върху него.
Примигнах няколко пъти, докато се взирах втренчено в бележката. Имах усещането, че някакъв кошмар, прекалено осезаем, за да е въображаем, ме обвива бавно и плътно. Думите бяха написани с черно мастило.
— Един Бог знае какво означава — каза сержант Гидли. — Не намирам никакъв смисъл. С доктор Нимиц го открихме върху тялото, на гърдите й, пъхнато под горното копче на палтото.
Знаех какво означава съобщението. Поаро също.
Самоличността на нашата мъртва жена беше извън всякакво съмнение.
На бележката пишеше: „Зае седалка забранена, сега шапката ти разбита е с ръжена!“
Два часа по-късно д-р Нимиц и сержант Гидли пътуваха за Лондон, като отнесоха и тялото на Джоан Блайт. Поаро и аз останахме в трапезарията на „Малкото ключе“. Всички се бяха събрали там по наше нареждане, след като първоначалните ни далеч по-учтиви покани да се присъединят към нас бяха отхвърлени. Около масата седяха Сидни и Лилиан Девънпорт, Ричард Девънпорт, Годфри и Върна Лавиолет, Дейзи Девънпорт и Оливър Прауд.
Очите на Сидни искряха от гняв. Вцепенената му усмивка с полуотворена уста все още си беше на място, макар да изглеждаше по-скоро като гримаса. Оливър Прауд бе объркан. Изражението на Лилиан бе толкова отнесено и отсъстващо, сякаш не знае къде е и какво прави тук. Дейзи остана напрегната и нащрек, наблюдаваше внимателно всички, докато брат й Ричард сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Що се отнася до Върна Лавиолет, тя излъчваше злорадо доволство, както винаги, и аз все още намирах за невъзможно да повярвам, че е била изключително мила с Хелън Актън или че би могла да е мила към когото и да е било. Съпругът й Годфри не спираше да се върти на стола си.
Имаше и един новодошъл — човекът, който не е бил в „Малкото ключе“ по времето, когато Джоан Блайт е била убита, и когото ние с Поаро не бяхме виждали преди — Пърси Симли, от „Кингфишър Вю“. Веднага щом споменах, че Симли е бил в „Малкото ключе“, когато Франк Девънпорт е умрял, Поаро настоя да го повикаме незабавно.
— По каква причина? — попитах го, докато ме избутваше от къщата, за да ида да го доведа.
— Време е да изясним някои дразнещи малки подробности, блокиращи пътя към истината, която сега е почти на една ръка разстояние — прозвуча двусмисленият му отговор.
Почти на една ръка разстояние: наистина ли го каза? Що се отнася до мен, аз бях толкова далече от разгадаването на загадката защо двама души са били убити в „Малкото ключе“ и от кого, колкото никога не съм бил от която и да е друга истина в живота ми. Думите от бележката върху тялото на Джоан Блайт продължаваха да се въртят в главата ми като грамофонна плоча, която не можех да спра: „Зае седалка забранена, сега шапката ти разбита е с ръжена!“
Какво можеха да означават? Първо и преди всичко, зелената шапка на Джоан Блайт не беше дори докосната от ръжена. Беше си съвсем здрава, което правеше бележката неточна, освен ако човекът, който я беше написал, не е използвал „шапка“ в качеството й на метафора за „глава“ заради римата.
Далече по-належащ проблем беше предположението в бележката, че Джоан е убита като наказание за това, че е седнала на онова място. Ако това беше истина, тогава за какво я наказва убиецът й? За това, че е пренебрегнала предупреждението му? От което би следвало предупреждаващият и убиецът да са едно и също лице — обаче в това нямаше никаква логика.