Неспособен да отбележа полезен напредък с дедукциите си, реших да обърна внимание на Пърси Симли, който седеше точно срещу мен. Дъвчеше долната си устна и се беше вторачил в масата. Няма съмнение, че е озадачен защо се намира тук. Приличаше на умерено представителен жираф в пясъчен цвят. Реших, че едва ли ще може да ни е полезен с нещо.
Поаро беше единствената ни надежда. Знаех, че възнамерява да постигне големи неща, преди да излезем от тази стая, затова залагах изцяло на него.
Той се изправи.
— Дами и господа, до няколко дни — с положителност след по-малко от седмица — ще се съберем отново край тази маса. И тогава към нас ще се присъедини още един човек: мис Хелън Актън.
Ричард Девънпорт затвори очи, когато майка му каза:
— Няма да позволя тази жена да влезе в този дом.
— Ще позволите, мадам — обърна се към нея Поаро. — Получих специално разрешение тя да бъде доведена тук и вие ще направите точно това, което инспектор Кечпул и аз ви кажем да направите без никакви оплаквания. Всички вие ще го направите. В замяна на вашето съдействие, когато следващия път се съберем тук с присъствието и на мадмоазел Хелън, аз ще ви кажа кой е убил Франк Девънпорт, а също и кой е убил жената, чието тяло днес беше изнесено от гостната. Ще ви кажа кой е извършил тези две отвратителни престъпления и защо го е направил.
— Но ние вече знаем кой уби Франк, мосю Поуроу — възкликна Годфри Лавиолет. — Хелън Актън го уби.
— Не, не беше тя — каза Дейзи. — Аз убих Франк.
— Млъквай! — изрева баща й към нея. Тя потрепна на стола си, макар предизвикателното й изражение да не се промени. — Хелън уби Франк! — Гласът на Сидни трепереше от гняв. — А ако имате и капка уважение или съчувствие към семейството ми, мосю Поаро, ще оставите онази чудовищна жена точно там, където е, да гние в затвора, докато дойде времето да бъде обесена!
— За всички ни ще бъде по-лесно, ако няма крясъци — каза Поаро. — Мосю Девънпорт, моля, седнете. Всички трябва да запазим силите си за това, което предстои.
Сидни Девънпорт тежко се отпусна на стола си.
— Все още не е установено кой е убил Франк Девънпорт — заяви Поаро, — но това, което със сигурност знаем, е, че Хелън Актън не би могла да извърши второто убийство. Тя не беше в къщата по това време. Нито вие. — Той погледна към Пърси Симли. — Поради това, жената в гостната следва да е била убита от някой от четиримата Девънпорт или от Годфри, или Върна Лавиолет, или от Оливър Прауд.
— Но никой от нас няма причина да я убива — каза Върна.
— Никой от нас не я познава — обади се и Лилиан.
— Естествено, че не сме — изръмжа Сидни. — Нямаме причина да я убиваме и не сме я убили. Никой на тази маса не е убиец!
— Трябва да са влезли някакви непознати — намеси се и Годфри Лавиолет. — Може би входната врата не е била добре заключена.
— Никой от вас не може да е сигурен дали я познава, или не — отбелязах аз. — Лицето й беше размазано до неузнаваемост.
— Ще е от голяма помощ да чуем от всеки от вас къде е бил, когато la pauvre mademoiselle е била убита — каза Поаро. — Мосю Девънпорт, може ли да започнем от вас, като глава на къщата? След като толкова авторитетно настояхте, че никой тук не може да е убил нещастната жена, мога единствено да предположа, че всички вие сте били заедно в една стая между десет и единайсет часа и че никой от вас не е напускал тази стая?
— Бях със съпругата си — изрече рязко Сидни.
— Да, бяхме заедно със Сидни.
— Къде? — запита Поаро.
— В моята спалня — отвърна Лилиан.
— Откога докога точно?
— Бях там цялата сутрин от момента, когато се събудих. Сидни ми донесе закуската и вестника в… Не съм сигурна колко часът беше, но вероятно около девет.
— Беше девет и трийсет и пет — уточни Сидни. — Дотогава с Годфри бяхме заети в „Щаба на Пийпърс“ и се боя, че напълно забравих за закуската ти, скъпа.
— Е, не съм забелязала времето.
— Значи сте занесли закуската в девет и трийсет и пет и после…? — продължи Поаро.
— След това двамата останахме в спалнята на Лилиан, пихме чай и четохме вестници, докато не бяхме обезпокоени от писъците на Дейзи.