— Безобразни писъци. — Лилиан хвърли неодобрителен поглед към дъщеря си. — Не беше необходимо да се вдига чак толкова шум, едва не починах от сърдечен удар.
— А какво трябваше да направя, след като открих мъртва, обезобразена жена, просната върху килима? — попита спокойно Дейзи. — Да ахна „О, колко чудесно“ и да продължа деня си?
— Мадмоазел Дейзи, вие намерихте тялото на жената в единайсет?
— Да. Големият часовник в гостната започна да отброява часа, докато пищях. Преди това двамата с Оливър се разхождахме в градината. Напоследък времето беше мрачно и неприветливо, а тази сутрин стана по-меко и дори просветна, затова решихме да се възползваме. Излязохме… всъщност не си спомням в колко. Оливър, ти помниш ли?
— Не точно, не — промълви той, поглеждайки надолу към ръцете си.
Дълбочината на нещастието му никога преди не ме бе поразявала така силно както в онзи момент. Зачудих се дали наистина отказва да повярва, че Дейзи е убила Франк, както твърдеше още от самото начало. Или сега, вече убеден във вината й, беше неутешим пред перспективата да я загуби?
— О! — възкликна Върна Лавиолет. — Мисля, че може би аз ще мога да помогна. Сидни, напълно сигурен ли си за часа, в който занесе закуската на Лилиан горе?
— Категорично — изръмжа той.
— В такъв случай, мосю Поаро, мога да ви кажа, че Дейзи и Оливър тръгнаха за разходката си много скоро след това. Виждате ли, Сидни има навик да — прости ми, Сидни, но човек трябва да е напълно честен, когато помага на полицията да разреши случай на убийство — има навик да затваря вратите доста по-решително, отколкото е необходимо.
— Затръшва, е думата, която ти е нужна — намеси се Дейзи.
— Е… да. — Върна хвърли нервен поглед към Сидни, докато говореше. — Моята спалня, стаята за гости, в която спя винаги, когато съм тук, е до тази на Лилиан. Днес спах до доста късно, тъй като не успях да затворя очи до три или четири сутринта — което, боя се, е обичайно за мен — и се събудих внезапно от силен шум от затръшване на врата. Помислих си „Божичко, да не се задава някаква неприятност?“ Затова си сложих халата и излязох на площадката, и видях Оливър и Дейзи да тръгват на разходка. После се върнах в стаята си и погледнах през прозореца и ги видях в градината.
— Чули сте затръшване на врата и сте помислили, че това би могло да означава, че има някаква неприятност, така ли? — попита Поаро.
— Ами… о, по дяволите, мосю Поаро, ще бъда напълно искрена с вас, дори и да си помислите най-лошото за мен. Понякога този звук може да не означава нищо, както днес, когато значеше единствено, че Сидни влиза в някаква стая и затваря вратата след себе си. Друг път, същият този шум може да означава, че Сидни всеки момент ще загуби самообладание и ще се скара с някого, тогава всички останали трябва да се покрият, ако си знаят интереса.
— И все пак вие не сте се скрили — отбеляза Поаро. — Излезли сте на площадката.
— Да, ами… — лицето на Върна порозовя. — Ще си призная, че любопитството ми обикновено е по-силно от страха ми, независимо от случая.
— Върна, да не казваш пред всички тези хора, че си излязла на площадката, за да подслушваш? — Годфри Лавиолет изглеждаше втрещен.
— Да, Годфри, това казвам. О, хайде, не ме гледай така! Основна човешка черта е да искаш да знаеш какво става. Както и да е, мосю Поаро, всичко това няма значение. Не искам да привличам всеобщото внимание и да говоря за себе си, защото в случая не аз съм от значение. Това, което се опитвам да ви кажа, е следното: след като се уверих, че няма да има никакви сочни клюки, които да чуя, аз се върнах в стаята си и през прозореца видях Дейзи и Оливър да се разхождат в градината.
— Благодаря ви, мадам — каза Поаро.
— Никога повече няма да бъдеш поканена в тази къща — обърна се Сидни към Върна.
— О, така ли? — усмихна се тя. — Та как, значи, вие двамата с Годфри ще работите по „Пийпърс“, ако аз повече не съм добре дошла тук? Нали не смяташ, че съпругът ми ще дойде тук без мен? Годфри никога не би го направил, нали Годфри?
— Мосю Прауд — прекъсна я Поаро, — разказът на мадам Лавиолет съвпада ли с вашия спомен за това, което е станало тази сутрин?
— Да — отговори Дейзи вместо него.
Прауд кимна.
— Да, десет без двайсет, това ми се струва вярно. Двамата с Дейзи обиколихме градината, после и самото имение. Отидохме до плувния басейн, след това се разходихме в гората до него. После, някъде към единайсет без петнайсет, Дейзи каза, че е уморена и иска да се прибираме, така и направихме. Тя влезе в гостната, видяла тялото и започна да пищи.