— Не — отсече Сидни. — Жената е досадно дрънкало и не ми е никаква приятелка.
— Да му се не види, старче! — разстрои се Пърси Симли. — Какво е направила леля Хестър, че да ви засегне? Тя е безобидна старица.
— Не съм казал, че ме е обидила, казах, че я намирам за досадна. Трябва да казваме истината, нали? Наистина я намирам за досадна — много — и това мисля дори и след съвсем беглото ни познанство. Ако я познавах по-добре, без съмнение щях да я ненавиждам.
— О, я се спри! — жирафоподобното лице на Пърси се разкриви, готово да се разплаче.
Сидни отправи следващите си думи към мен.
— Бяхме на път да купим „Кингфишър Вю“, която беше обявена за продажба, така се запознахме с мис Симли. После Годфри и Върна решиха да продадат тази къща и ние я предпочетохме пред „Кингфишър Вю“. Като добри наши приятели, Годфри и Върна ни предложиха изгодна сделка, която нямаше логика да откажем. Вместо да приеме нашето решение и да си гледа собствените работи, Хестър Симли започна да ни преследва безмилостно.
— Ужасно несправедлив сте, мистър Девънпорт — възмути се Пърси Симли.
— Моля ви, mesdames el messieurs, моля ви за тишина, освен ако не ви задам въпрос и ми отговаряте. Мосю Девънпорт, може ли да ми обясните защо, въпреки антипатията ви към Хестър Симли, в нейната къща сте изпратили всички в сутринта, когато синът ви Франк се е върнал…
— Това беше моя идея — прекъсна го Годфри Лавиолет. — Върна и аз сме добри приятели с Хестър Симли, която, бих искал да кажа, е великодушна и сърдечна дама без лоша мисъл в главата. Често играем голф с нея в тукашния клуб. Когато една сутрин чух Лилиан да споменава за необходимостта да опразни къщата, така че двамата със Сидни да имат малко време насаме с Франк, аз предложих всички да се поразходим до къщата на Хестър Симли. Знаех, че тя ще ни предложи топъл прием и така и стана.
— И независимо от неприязънта ви към мис Симли вие приехте това предложение? — обърна се Поаро към Сидни.
— Защо не? Изглеждаше ми разумно решение.
— Защо беше толкова важно да останете насаме? — попита Поаро. — По-късно през деня всички останали са се видели и говорили с Франк, n’est-ce pas?
— Да — драматично потвърди Дейзи. — Самата аз така и не разбрах защо майка и татко имаха нужда да видят Франк първи, без ние останалите да сме тук, и то за толкова дълго. Майко, защо беше всичко това? Кажи ни.
Дейзи лъжеше и искаше всички да го разберем. Беше от типа показни, горди лъжи, които са по-скоро представление. Театралният й маниер показваше, че отлично знае отговора на въпроса си и иска единствено да принуди Лилиан да го каже, знаейки, че това е последното нещо, което майка й иска да направи.
— Нямаше конкретна причина — каза Лилиан. Вероятно и тя играеше роля, но доста по-елегантно и убедително от дъщеря си.
— Никаква причина — подкрепи я Сидни. — Просто искахме да се видим с Франк насаме.
— Той не е бил сам — напомних им аз. — Бил е с Хелън Актън.
— За нещастие — промърмори Лилиан.
— Не сте я харесвали дори преди смъртта на Франк, така ли? — попитах.
— Не, просто исках да се сдобрим със сина ни без присъствието на непознати.
Сидни кимна в съгласие.
— Разбирам — каза Поаро. — Сега имам няколко въпроса към вас, мосю Лавиолет.
— О, излезе ти късметът, Годфри! — засмя се Върна.
— Защо ни помолихте да не споменаваме нищо за смяната на името на тази къща от „Кингфишър Рест“ на „Малкото ключе“? Казахте ни — нали така, Кечпул? — че не трябва да споменаваме това в присъствието на мосю или мадам Девънпорт.
Годфри за момент се обърка, после повдигна рамене и каза:
— Не исках да се разстройват. Франк беше човекът, който предложи новото име за къщата, когато я купиха от нас. Той измисли „Малкото ключе“. Знаех, че всеки разговор за името би разстроил Сидни и Лилиан. Би им напомнил за Франк.
Дейзи се разсмя.
— Това, което Годфри е прекалено възпитан да ви каже, е, че от момента на смъртта на Франк и ареста на Хелън в тази къща има неписано правило — просто още едно от многото. Никой не трябва да споменава Франк или Хелън. Трябва весело да продължим живота си, все едно никой от тях никога не е съществувал. Всичко, което родителите ми не одобряват, трябва да бъде изхвърлено от разговорите и мислите — не само от техните, но и от моите, и от тези на Ричард също, както и на Оливър, дори техните приятели и хора от тяхната класа — Годфри и Върна. Всеки, който пристъпи в този дом, трябва незабавно да бъде уведомен за тези неизречени, неписани правила.