Без да изрече и дума, Сидни Девънпорт стана и напусна стаята, затръшвайки вратата след себе си. Лилиан плачеше.
— О, Дейзи, о, дете мое — пророни тя. — Моля те, кажи ми, че това не е истина.
— Истина е, майко — отговори спокойно Дейзи. — И… ти ми вярваш. — Тя се усмихна. — Мога да видя, че ми вярваш, и татко също. Това е утеха за мен.
— Защо не мога да умра на мига? — проплака Лилиан, без да отправя въпроса към някой конкретно. — Трябва ли да живея и да видя дъщеря си обесена за убийството на сина ми? — Погледна нагоре към тавана. — Не може ли да бъда отнесена сега!
— Може би още не си страдала достатъчно, майко — остро каза Дейзи.
Спомних си как я бях нарекъл в началото, когато я видях — Диамантения глас.
— Бих искал да кажа… — Годфри Лавиолет се прокашля.
— Oui, мосю? — подкани го Поаро.
— В настоящия момент аз се намирам в толкова стабилна и просперираща финансова позиция, колкото всеки един бизнесмен би желал за себе си.
Всички се обърнахме да го погледнем, мислейки си колко странно е, че избра точно този момент, за да промени темата.
— В тази завидна позиция съм откак се помня — продължи той. — И Върна го знае. Това, което тя каза за финансите ни преди малко — това беше лъжа. Мнозина от нашите приятели изгубиха богатството си поради кризата — до петак! — но не и ние. — Хвърли поглед към Поаро. — Затова не трябва да слушате съпругата ми — не продадохме къщата, защото парите не ни достигали.
— Тогава каква е била причината? — попитах го аз.
— Бих предпочел да не я казвам, инспектор Кечпул, но ще бъда достатъчно любезен да ви обясня, възможно най-искрено, защо не желая да отговоря.
На лицето му се изписа изключително странно изражение. Беше нещо като половин усмивка — все едно, по негова преценка, все още не съм заслужил другата й половина.
— Двамата с Върна имахме лични причини да желаем да напуснем „Кингфишър Хил“. Бяха сериозни, разумни причини. Както ви казах и преди: по начина, по който ние виждахме нещата, това място вече бе съсипан рай — с дълбока въздишка Годфри продължи. — Знаехме също, че добрите ни приятели Сидни и Лилиан няма да се съгласят с нас, ако им обърнем внимание върху нещата, които са ни накарали да пожелаем да напуснем мястото. Между приятелите невинаги цари съгласие дали конкретно събитие или промяна е добро или лошо нещо. Тези работи се случват постоянно. — Годфри нервно се засмя.
— Какво искаш да кажеш, Годфри? — попита го Лилиан. — Какво не си ни казал за „Кингфишър Хил“?
— Лилиан, кълна ти се — в моя живот и в живота на всичките ми деца и внуци — ако ти го бях казал, ти изобщо нямаше да го помислиш за проблем.
— Тогава защо не ни го каза? — сопна му сетя.
— Защото не исках да разваля радостта ви от покупката на това място.
— Но след като е нямало да го помисля за проблем…?
Годфри изсумтя раздразнен.
— Къщата си е съвсем наред, Лилиан. Абсолютно наред. Двамата със Сидни я обичате. Просто забрави за другото, окей?
— За човек, който смята „Кингфишър Хил“ за съсипан рай, прекарвате ужасно много време тук — подхвърли Дейзи към Годфри.
— Само заради онази адски досадна игра — отвърна Върна.
— О, досадна, така ли? — възкликна Годфри. — Сега всичко става ясно.
— Да, такава е, скъпи. Най-тъпата игра на света. По времето, когато стигне до четиресет и третото правило в списъка, човек вече е готов сам да си издере очите. Копнея никога повече да не я играя и никога повече да не стъпя в „Кингфишър Хил“.
— Свободна си да напуснеш, когато ти е удобно, Върна — обади се Лилиан.
— Все още не — намеси се Поаро. — В настоящия момент всеки ще остане където е, моля.
— Ами аз? — попита Пърси Симли. — Може ли да си тръгвам? Господарят на къщата се запиля нанякъде, така че не виждам защо…
— Ще останете там, където сте, и ще мълчите — отряза го Поаро. — Мадмоазел Дейзи, благодаря ви, че обяснихте защо сте убили брат си. Има още няколко дребни неща, които вероятно също бихте могла да ни разясните.
Тя го погледна очаквателно.
— Били сте първата, влязла в гостната тази сутрин, след като онази жена е била убита. Вие намерихте тялото, oui?