— Да, но какво общо има между всички тези елементи? — Потреперих в хавлиените си кърпи, завиждайки на Поаро за дебелото палто, шапката и ръкавиците.
— Това е въпросът, на който трябва да отговорим — гласът му изразяваше весело очакване, а не страх. — Помисли за признанията на Оливър Прауд пред Годфри Лавиолет, както ми ги описа Хестър Симли. Помисли за Хелън Актън, която се преструва, че е уморена, за да се отърве от негостоприемната компания на семейство Девънпорт. Отишла в стаята си, нали така? После имаме и двете къщи: „Кингфишър Вю“ и „Малкото ключе“. Защо Девънпорт са купили къщата на Лавиолет, а не тази на Хестър Симли? И един още по-важен въпрос: защо двамата Лавиолет са искали да продадат къщата си в „Кингфишър Хил“? Само едно нещо се е променило в имението непосредствено преди да решат да продадат имота си тук, един детайл, който едва ли може да е от значение — смяната на пазача на портата. И не забравяй Лавиния Стент!
— Подозирам, че си правиш шега с мен, Поаро. Умишлено пълниш главата ми с безполезни дреболии?
— Non. Pas du lout.
— Не виждам как Лавиния Стент, жена, която е подкрепила Хестър Симли, макар и не особено ефективно, по въпроса за неподходящия нов пазач на портите, може да е замесена в убийството на Франк Девънпорт или в убийството на Джоан Блайт.
Поаро кимна бързо.
— Не се безпокой, приятелю. Допусках, че ще ти липсва възможността или желанието да обмислиш подобаващо нещата, затова ти подготвих списък с важните задачи. Работи по тези точки и ще помогнеш да придвижим нашето разследване напред, дори и да не си съвсем наясно. Просто прави това, което те моля, следвай прилежно инструкциите ми и записвай точно и с подробности резултатите от действията си. Това със сигурност е във възможностите ти, нали Кечпул?
Поаро отказа да ми даде списъка, докато не се изсуша и облека. След като вече бях в състояние, което се надявах да признае за приемливо, последвах първата му инструкция и почуках на вратата на неговата стая в „Малкото ключе“, която, както научих предния ден от Върна Лавиолет, била същата, в която Хелън Актън трябвало да си почине в онзи трагичен ден, когато тя гостувала тук. Върна ми каза, че аз съм настанен в стаята на Франк и вече я бях претърсил два пъти с надеждата да намеря нещо полезно за нашето разследване. Уви!
Двамата с Поаро получихме временен прием в „Малкото ключе“ с едничката цел да можем да проведем разследването си, макар да беше ясно, че изобщо не сме добре дошли. Сидни Девънпорт се мръщеше гневно всеки път, когато се срещне случайно с някой от нас, после се врътваше и тръгваше в обратната посока. Дейзи, в зависимост от настроението си, или ни хвърляше отровен поглед, или се подсмихваше пренебрежително, все едно знае нещо, което ние никога няма да научим. Лилиан и Ричард Девънпорт избягваха да ни погледнат в очите, а Годфри Лавиолет никакъв не се виждаше, беше започнал да се затваря с часове в стаята, известна като „Щаба на Пийпърс“. Сидни, за разлика от него, не се вясваше натам и както изглежда, беше загубил всякакъв интерес към своята доскоро толкова любима настолна игра. В началото Оливър Прауд се влачеше по петите ни през цялото време, молейки да му разказваме с подробности какво правим, както и какво мислим за двете убийства във всеки един момент. После, щом разбра, че и Поаро, и аз нямаме намерение да го включваме в нашите обсъждания, отношението му се преобрази в ледено възмущение.
Единственият човек, който сякаш се радваше да ни види, беше Върна Лавиолет, която с удоволствие разговаряше надълго и нашироко с нас, без да иска нищо в замяна. Странно е, че когато за първи път я описаха пред мен като „мила“, аз просто не бях в състояние да си го представя. Тогава тя ми се струваше язвителна и прекалено рязка, за да е способна на някаква добрина. Напоследък, обаче, забелязвах у нея едно по-меко отношение. Сега, останали в къщата без прислуга, след като Уини и кльощавата й заместничка си бяха отишли. Върна, с помощта на Дейзи, приготвяше храната и именно тя поднасяше всяко блюдо на Поаро и на мен. При повторното ни идване в „Малкото ключе“ двамата се хранехме отделно от другите, в сутрешната гостна — отчасти защото така предпочитахме, но главно защото Сидни Девънпорт бе дал ясно да се разбере, че не желае да споделя своята трапезария с нас. Доста често Върна предпочиташе нашата компания и се хранеше с нас, вместо със съпруга си и семейство Девънпорт. В тези случаи поведението й изобщо не беше така високомерно, както преди. Казват, че трагедията и нещастието изваждат най-доброто у някои хора — може би Върна Лавиолет беше една от тях.