Поаро не отговори на първото ми почукване, затова пробвах отново. Този път реагира веднага.
— А, Кечпул! Влизай, влизай.
— Хайде да го видим този списък със задачи — обърнах се към него с неприятно предчувствие.
Не се боях да хвърлям усилие или енергия, но тъй като вече познавах добре Поаро, не се съмнявах, че е способен да ме помоли да направя абсолютно всичко — от възможното до невъзможното. Откак се запознахме, имам чувството, че почти не контролирам собствения си живот и винаги съм в очакване на някоя нова изненада или приключение. Вълнуващо е, а често и стимулиращо, но се отразява доста на нервите.
Поаро ми подаде лист хартия и аз хвърлих око на списъка, който беше направил за мен.
1. Открий кой е подарил книгата „Среднощна сбирка“ на Дейзи Девънпорт.
2. Попитай Дейзи също: защо баща й е разрешил Ричард да предложи брак на Хелън Актън и да остане сгоден за нея, след като тя е убила неговия син?
3. Също: ако Франк е бил толкова лош и опасен, че Дейзи е трябвало да го убие, за да защити семейството си от следващи предателства, тогава защо се е съгласила да се омъжи за неговия съучастник в кражбата Оливър Прауд? Това противоречи на логиката в досегашните й действия и твърдения.
4. Защо Сидни и Лилиан Девънпорт държат да се видят с Франк и Хелън насаме за няколко часа в сутринта на убийството на Франк?
5. Чул ли е някой спорове или повишаване на гласове в течение на часа, преди Франк да е бутнат и да намери смъртта си?
6. Предлагал ли е някой самоубийството като обяснение за смъртта на Франк?
7. Направи списък на всички, присъствали в „Малкото ключе“ по времето на смъртта на Франк. Напиши възможен мотив за всеки един от тези десет души.
Прочетох седемте точки в списъка три пъти, после казах:
— Десет души? — направих бърза сметка на ум. — Включваш и Пърси Симли?
— Mais oui, той е присъствал.
— Но е бил долу. Симли, Оливър, Годфри Лавиолет, Ричард, Уини Лорд — всички те са били долу и не е възможно да са блъснали Франк от вътрешния балкон.
— Вярно е — съгласи се Поаро. — Освен ако информацията, която са ни дали, е невярна.
— Което ме води до следващия проблем — посочих аз. — Ще направя всичко възможно да получа отговорите, които искаш, но надявам се, че си наясно — мога само да задам въпросите, нямам начин да ги накарам да ми отговорят, и то откровено.
— Разбира се, че имаш! Не си ли ти инспекторът от Скотланд Ярд, натоварен с разследването на двете убийства?
— Теоретично, да — въздъхнах. — Но знаеш, че не съм от най-авторитетните хора дори и в най-добрите си моменти, а тук в тази къща — още по-малко. Всеки път, когато си помисля за първото ни идване, за нелепата история, която разказа на Сидни Девънпорт за огромния ни интерес към „Пийпърс“, направо потрепервам от смущение. Намирам се в изключително неудобно положение — да изисквам крайна откровеност от хора, които ти най-безсрамно излъга.
— Аха, вие англичаните, с вашето изключително развито чувство за срам! Не се притеснявай, че хората може да те излъжат. Това ще е точно толкова полезно, колкото и да ти кажат истината. А сега, има едно нещо, което не съм включил в списъка. Става дума за нещо, което искам да кажеш на Дейзи Девънпорт, но не по същото време, когато ще й зададеш онези въпроси. Изключително важно е, Кечпул, по тази причина не го сложих като последна точка в списъка. Трябва да се заемеш с тази последна задача чак след като вече си приключил с всичко останало по списъка.
— И какво трябва да кажа?
— Трябва да кажеш на мадмоазел Дейзи, че си получил телеграма от сержант Гидли.
— В която се казва какво?
— Че Хелън Актън е оттеглила признанието си. Че сега, най-накрая, признава, че не е убила Франк Девънпорт. Нещо повече, казва, че го е направила Дейзи и че тя е видяла как Дейзи бута Франк с изключителна бруталност.
— Нищо от това не е вярно, нали?
— Абсолютна измислица — обяви гордо Поаро. — Мое мъничко изобретение! Моля те, бъди възможно най-педантичен в отбелязването на ефекта от тези думи.