При този въпрос тя сякаш се разтрепери от страх. — Аз… аз…
— Успокойте се, мадмоазел. Кажете истината на Еркюл Поаро и всичко ще бъде наред, обещавам ви.
— Ами, аз… аз просто не можех да повярвам, че е вярно! — каза тя. После от устата й се изля порой от думи. — Леля ми ме очакваше, и си бях купила билета, и не исках да я разочаровам. Тя ме очаква днес следобед и изобщо не е добре. Аз съм единствената, която си има на този свят. И си казах, че ще има много други места, на които мога да седна, но дори и така пак се страхувах. Кой не би се страхувал? И си казах — „Качвай се на този автобус, Джоан“, но някак си не можех да се накарам да го направя. После говорих с вас и с инспектор Кечпул, мосю Поаро, и вие най-любезно се опитахте да ми помогнете, но аз не исках да ви кажа какво ме тревожи. Не исках да съм в тежест на никого. И тогава ми хрумна идеята…
— Каква идея? — попитах аз. Тя ме погледна.
— Бях прекалено уплашена да се кача, когато вие го направихте, затова останах малко встрани. Тогава си помислих „Ами ако изчакам… и чакам… и чакам? Това ще е добър начин да проверя“.
— Аха! — възкликна Поаро. — Да, разбирам. Но, моля ви, обяснете на инспектор Кечпул.
Тя ми хвърли бърз поглед, после сведе очи.
— Ами, помислих си, че ще стане, ако съм последната, която се качи — продължи тя. — Тогава опасното място най-вероятно щеше да бъде заето и това би било успокоението, от което имах нужда… но после се качих и онова място не беше заето!
Това изобщо не ми прозвуча убедително.
— Ако заплахата е била свързана с едно определено място и никое друго, лесно бихте могла да се качите първа в автобуса и да седнете където си поискате, госпожице. С положителност това е бил единственият сигурен начин да избегнете онова, което всъщност стана: да се качите накрая и да видите, че опасното място, както вие го наричате, е единственото останало. Между другото, как си обяснявате това мистериозно обстоятелство? Дори да приемем, че има човек, който желае да ви убие и планира да го направи по време на днешното пътуване, и планът му разчита на това, че ще седнете на онова място, нашият евентуален убиец е трябвало да убеди останалите, които се качиха преди вас, да оставят точно това място незаето!
— Успокойте се, Кечпул — Поаро постави дланта си върху ръката ми.
— Но това е абсурдно — възмутих се аз. — Бих желал да чуя обяснението й защо не е била на миля в обратната посока, още в мига, когато е видяла, че единственото свободно място е точно това, за което е била предупредена.
— Това е уместен въпрос — съгласи се Поаро. — Мадмоазел?
— Нямах чувството, че имам избор — изхленчи тя. — Исках да сляза, но вратите вече бяха затворени и не желаех да създавам повече бъркотия… Всички изглеждаха толкова ядосани. И… о, няма да ми повярвате, но когато видях, че има само едно свободно място и то е същото онова, аз… ами, почти си помислих, че трябва да съм сънувала цялото това нещо, мъжът, предупреждението и всичко.
Тя потръпна и нахлупи зелената шапка още по-ниско, после сложи ръце на ушите си, все едно иска да ги защити от студа.
— Имах чувството, че полудявам! Как така съм предупредена от някакъв непознат, а сега ще се наложи да седна на точно същото това място? Струваше ми се абсолютно невъзможно. Както казахте, инспектор Кечпул, той би трябвало да уреди предварително всички останали да седнат на другите места. Как би могъл някой да го направи? Не може. Не би могъл. И затова ми се стори, макар и само за миг, че май леко откачам и съм сънувала всичко. Или, може би, е… знак от съдбата.
— Je comprends, мадмоазел. — Поаро й подаде носната си кърпа, за да си изтрие сълзите. — И защото не е имало никаква логика, вие сте изпаднали в паника и умът ви е спрял да функционира правилно. Ако е било предзнаменование, тогава явно сте обречена и в онзи момент не сте имали енергията да се съпротивлявате.
— Да, мосю Поаро, толкова добре обяснихте всичко.
— Предчувствията обикновено са за ужасни неща, ne ’est ce pas? — Поаро се усмихна. — А не просто предупреждения за ужасни неща.
За момент тя се обърка, после каза:
— Не мислех, че ще мога да се спася, ако е било речено да умра. Но страхът не ме напускаше и… ами, предполагам, че затова отново се изправих и казах онези неща.
— Разбира се — каза ведро Поаро. — Как е името ви? Пълното ви име, мадмоазел?
— Джоан Блайт.