Поаро ми връчи куфара си и се запъти към къщата. Побързах да го настигна.
— Прекарах един възхитителен час с издателя на „Среднощна сбирка“ — продължи той. — Предостави ми съществена информация за другата Джоан Блайт, авторката на книгата. Но най-полезен от всички се оказа бившият лекар на починалия Ото Прауд, доктор Ефгрейв, с когото говорихме надълго и нашироко. Това, което той ми каза, беше черешката на тортата. Alors, всичко е налице. Утре ще пристигне сержант Гидли и ще води със себе си Хелън Актън. Тогава ще изясним веднъж и завинаги всичко в озадачаващата афера с убийствата в „Кингфишър Хил“. А сега, Кечпул, кажи ми как се справи в мое отсъствие. Момент! Не сега! Всеки би могъл да ни чуе.
Вярно беше, в този момент стояхме във вестибюла на „Малкото ключе“.
— Ще разопаковам нещата си и тогава ще говорим.
Час по-късно седяхме в библиотеката и чакахме Дейзи Девънпорт. Описах на Поаро с пълни подробности всички разговори, които проведох в негово отсъствие, завършвайки с най-драматичния и настояването на Дейзи да говори незабавно с него.
— О, c’est parfait — възкликна той. — Сега ще видиш, приятелю, разговорът, който предстои да проведем с мадмоазел Дейзи, също ще се развие точно както аз предвиждам. Ако имах писалка и хартия, бих могъл да го напиша като сценарий на пиеса. Изглежда, имам способност да виждам бъдещето!
Днес наистина Поаро беше доволен от себе си! Когато Дейзи влезе в библиотеката, виждаше се, че е плакала, и то скоро. Очите й бяха зачервени и подути.
— Слава Богу, че сте се върнали — обърна се тя към Поаро, отпускайки се в най-близкото до него кресло.
— Как бих могъл да ви помогна? — попита я той.
— Моля се да можете… Бях ужасно глупава, мосю Поаро!
— Мадмоазел… чудя се дали ще ми позволите да разкажа на вас и на Кечпул, тук, където сме сега, историята, която вие искате да ми разкажете?
Дейзи се обърка.
— Вие не знаете историята! Само аз я знам.
— Не бъдете толкова сигурна — отвърна Поаро. — Може да ме спрете, ако сгреша някъде. Съгласна ли сте?
Все още смаяна, тя кимна.
— Тук сте, за да направите ново признание, нали така? Този път обаче не за убийство. Тази сутрин желаете да признаете по-малък грях — лъжата. Казахте ни много сериозна лъжа, нали?
— Да — очите на Дейзи се напълниха със сълзи, които потекоха по лицето й.
— И… сякаш това не бе достатъчно, та на мига решихте да скриете от мен и инспектор Кечпул много важни неща. Прав ли съм?
Тя кимна.
— Не сте убили брат си Франк, нали?
— Не, не съм.
— Ами дамата в зелената шапка и палто? Убихте ли я?
— Не — проплака Дейзи. — Никого не съм убивала… Но…
— Замълчете, моля. Позволете аз да кажа какво сте направили. Взели сте ръжена от огнището и сте размазали главата и лицето на мъртвата жена. Удряли сте я, докато не сте се уверили, че няма да бъде разпозната. Нали така?
— Да — прошепна Дейзи.
— А бележката, написана с черно мастило? „Зае седалка забранена, сега шапката ти разбита е с ръжена!“…
— Аз написах бележката и я поставих върху тялото й — призна Дейзи.
— Разбира се — очите на Поаро обикаляха из стаята, докато размишляваше. — Това е възхитително. Възхитително! Написали сте бележката, защото сте искали едновременно да разкриете и да не разкриете личността на мъртвата жена.
Дейзи го погледна.
— Изключително умен сте, мосю Поаро. Не съм ви достоен противник.
Поаро замълча, очевидно наслаждавайки се на думите й.
— Кажете ми, след като не вие сте убили жената със зелената шапка и палто, тогава кой го е направил?
— Не знам, наистина не знам. Може да е бил всеки, всеки, освен Оливър и мен. Бяхме заедно навън между десет и единайсет. Но всеки друг, дори онези, за които се смята, че са били с някой друг по същото време… искам да кажа, че не е невъзможно да са го направили двама души заедно, нали така?