— Да, не е невъзможно — съгласи се Поаро. — Да поговорим за мъртвата жена, жената от автобуса. Тя каза, че името й е Джоан Блайт, Това име струва ли ви се познато?
— Да — отвърна Дейзи, — това е едно от нещата, за които исках да ви кажа, мосю Поаро. Скрих толкова много и изрекох толкова много лъжи, иска ми се да ви кажа, че съжалявам. Сега това ми се струва вярно — в момента наистина съжалявам, — но ако не бях в състояние на смъртен страх, дали щях да съжалявам? Съмнявам се… Което означава, че вие сигурно презирате настоящото ми разкаяние. Което пък означава, че трябва да съжалявам за собствената си непочтеност заради самата себе си, а не поради някаква благородна причина.
Изглеждаше толкова млада и уплашена, та трябваше да си наложа да не изпитам съжаление към нея. Доколкото я познавам, това всъщност беше просто друга роля.
Поаро отвърна без следа от драматизъм:
— Всичко, което търся, е истината за това, което е станало, мадмоазел. Останалото е проблем на собствената ви съвест.
Тя кимна. Успя да се съсредоточи до известна степен и започна да разказва:
— Джоан Блайт е името на авторката на книга, която ми е много скъпа: „Среднощна сбирка“. Носех я със себе си в автобуса. Вие я видяхте, помните, нали, инспектор Кечпул? Бях я оставила на мястото до себе си и когато се върнах, ви намерих вторачен странно в нея. По-късно вие, мосю Поаро, ме обвинихте, че съм я откраднала, но аз не бях направила нищо подобно. По някаква причина книгата накара и двама ви да се държите доста особено. Във всеки случай, Джоан Блайт — истинската Джоан Блайт, която и да е тя, — е авторката на книгата. Беше ми дадена от приятел, мъж на име Хъмфри. А след това аз я подарих на много други хора.
— Защо не ми казахте истината още в автобуса, когато ви попитах как е станала ваше притежание? — попита Поаро.
— И защо ми казахте вчера, че сте си измислили Хъмфри? — запитах аз.
— Всъщност аз ви казах истината — обърна се Дейзи към Поаро. — Казах ви, че ми е подарък от някого. Тъкмо се готвех да кажа, че е от приятел на име Хъмфри, когато се усетих, че току-що ме бяхте обвинили в кражба и не заслужавате да знаете повече от това, което вече ви бях казала. За вас това едва ли има значение — дали е бил Хъмфри, Седрик или Джеймс, нямаше никакво значение.
После тя се обърна към мен.
— И на вас първо казах истината. След това реших да се пошегувам и се отрекох от думите си, преструвайки се, че са лъжа. Понякога ми е много забавно да лъжа. Приятно занимание е.
— Не ми е трудно да повярвам в това — каза Поаро с лека въздишка. — А забавно ли ви беше да се преструвате, че сте убили брат си Франк?
— Това ми достави едно по-мрачно удовлетворение — отвърна Дейзи. — Не бих го описала като забавление.
— И вярвахте, че няма опасност да бъдете наказана за престъплението, което признахте, че сте извършили? Стига Хелън Актън да се придържа към историята, че тя е убила Франк, вие оставате в зоната на безопасност. Тя вече е в затвора със смъртна присъда, за вас няма риск да бъдете обесена за престъпление, за което друга жена вече е осъдена.
— Така си мислех — тихо каза Дейзи.
— И когато Кечпул ви казва, че Хелън Актън е оттеглила признанието си, вие изпадате в паника, не можете да си позволите вашето признание да остане единствено. Така внезапно изниква съвсем реалната заплаха вие да се окажете тази, която ще бъде обесена.
— Много сте умен, мосю Поаро. Разбирате защо сега искам да ви кажа истината.
— Позволете ми да ви върна услугата, мадмоазел.
— Какво искате да кажете?
— Аз също сега ще ви кажа истината — Хелън Актън не е оттеглила признанието си. Това беше една мъничка лъжа, която измислихме специално за вас.
Устата на Дейзи зяпна, тя се втренчи в мен.
— Не обвинявайте инспектор Кечпул — предупредително каза Поаро. — Идеята беше моя. А сега, желаете ли още веднъж да признаете за убийството на Франк? Ако не желаете, това оставя Хелън Актън единствената, която твърди, че е виновна. Екзекуцията й несъмнено ще бъде ускорена, ако вече не предлагате второ признание за разглеждане.
— Но… но аз не искам Хелън да умре — гласът на Дейзи трепереше. — Франк я обичаше и тя го обичаше. Знам, че го обичаше, видях го. Нямах възможност да ги наблюдавам дълго, но го забелязах. Беше истинско, усещах го в стаята. Но не искам да ви разправям повече лъжи нито за да спася Хелън, нито по някакви други причини. Уморих се да лъжа, толкова се уморих…