Не ми се налага да се връщам много назад по дългите, прашни коридори на изминалото време, за да се натъкна на Убийството, което се спотайва из тях. Люспестата му кожа е опръскана с алена кръв, тялото му е белязано от дълбоки рани, почернялото му лице е покрито със съсиреци кръв, а очите му са мъртвешки опулени като на обесен. С поглед на василиск, настръхнали коси и потрепващи от усилието ноздри протяга ръце, сякаш за да се вкопчи в живота. Това е Убийството! Срещал съм го безброй пъти в онези бурни дни от времето на Хенри VIII, когато с моя скъп приятел — високия и мургаволик Бенджамин Даунби с ангелското изражение, племенника на кардинал Томас Уолси — ни наемаха да преследваме опасни главорези и изкусни убийци. Но злосторниците, които бяха намислили да задигнат държавата на Карл Велики, нека историята ми е свидетел, бяха най-лукавите, най-умелите и най-коварните, на които се бяхме натъквали, и едва не изпратиха стария Роджър на два метра под… водата. Не мога да мълча. Убийството, макар и да няма език, иска да разкаже историята си и мой дълг е да го призова. На Архангеловден кралицата пак ще ме посети. Ще изслуша литургията, скрита в тайната ми стаичка, а после ще седнем на масата, ще пием кларет и ще похапваме от изпечения до златисто угоен петел. Великата Елизабет ще се пресегне през масата и ще ме щипне по бузата. „Хайде, Роджър — ще прошепне, — донеси ми следващата глава от мемоарите си. Искам да си припомня онези дни!“
Ще си ги припомни и още как! Убийството ме приканва с ръка към вътрешността на мрачния коридор на времето, към златните, окъпани в слънце и кръв есенни дни на 1523 година, когато крал Хенри, този кръвожаден дявол, още управляваше Англия, а кардинал Уолси, в чийто ум коварните планове бъкаха подобно на усойници, затворени в кутия, се опитваше да управлява краля.
Глава първа
След като приключихме с проклетата задача в Тауър през лятото на 1523 година и кардинал Уолси ни освободи от задълженията ни към него, двамата с Бенджамин Даунби се върнахме в имението си в покрайнините на Ипсуич. Бенджамин се зае да управлява имота и да ръководи училището, което беше отворил за неблагодарните сополанковци от близкото село. Аз, от своя страна, верен на природата си, се върнах към безчинствата като риба във вода. Роден и отгледан съм за това. Няма какво да ми придиряте. Не съм лош човек, просто си падам по лудориите, както мухите — по меда. Обещавах на любимата си да се срещнем по лунна светлина и можете да си заложите и последния грош, че удържах на думата си. Докато Бенджамин спеше, аз се измъквах неусетно, за да се видя с младичката Луси Уидърспун. Хубавица беше тя. Работеше като слугиня в кръчмата „Белият елен“ и като камериерка в къщата на Попълтън в другия край на долината. И друг път съм ги споменавал тези Попълтън, тези сатанински изчадия! Глава на семейството беше Изабела Попълтън, която наричах Голямата уста, следвана навсякъде от свадливите си синове с каменни лица, начело с Едмънд. Изабела ме мразеше и аз й отвръщах със същото. Да й изсъхне устата дано!
През уханните есенни вечери двамата с Луси се излежавахме в прохладната трева край реката. Възхитително момиче беше тази Луси. Когато я прегръщах, шепнеше в ухото ми, че чашата на щастието й е препълнена. Беше прочела този израз на стената на енорийската църква и твърдеше, че разпалвал страстта й. Предполагам, че и аз не се справях по-зле. На раздяла й прошепвах няколко сладки приказки, които да звучат в ушите й, пусках една сребърна монета в кесията й, а аз оставах, за да бера гъби, билки и треви. Продължавах да упорствам в горещото си желание да стана лекар и да натрупам състояние от чудотворни лекове. Връщах се винаги призори и заспивах като бебе в леглото си. Ставах късно, измивах се, обръсвах се, обличах се и замислях някоя нова лудория.