След тези думи този странен мъж се отдалечи и започна да привиква хората си.
По-късно отново съм се срещал с Нокталиите, но това е друга история. Достатъчно е да кажа, че те откриха тялото на Боскъм и същия ден трупът му беше провесен на Тайбърн, за да го видят всички. Не след дълго пратениците на императора напуснаха Англия. Двамата с Бенджамин се настанихме в друга странноприемница, докато Големия звяр не благоволи да ни повика. Хенри беше в чудесно настроение. Наричаше ни „прескъпи ми Бенджамин“ и „многообични ми Роджър“. Награби ме и ме разцелува. Разбирах защо — според него всичко беше протекло по план и сега той беше по-богат. Беше сложил ръка на състоянието на Баркли, понеже златарят беше ерген; беше прибрал съкровището на лорд Харон в хазната си и, разбира се, беше си присвоил „Мъждивият фенер“ — още един доходоносен източник. Великият кучи син много се радваше на изменниците, понеже можеше да се обогати, конфискувайки всичките им притежания. Ние с Бенджамин получихме кесии, натъпкани със злато, и уверения в приятелството на краля.
— И не се притеснявай, Роджър — ревна краля на едно празненство, заглушавайки шума в залата. — Морското ти пътешествие с „Пепъркорн“ се отменя. Върнете се у дома, мои верни хрътки! — драматично извиси глас той. — Приберете се и се насладете на заслужена почивка!
До него Том Уолси не изглеждаше толкова щастлив. Насили се да се усмихне, но виждах, че е разтревожен, и аз си спомних предупреждението на Корнелий.
Преди да напуснем Лондон, Уолси ме извика в покоите си. Това вече не беше онзи надменен Том — великият кардинал. Не носеше пурпурната си мантия, а черен панталон и отворена на врата риза. Седеше на хлад до прозореца. Приличаше по-скоро на преуспяващ търговец, отколкото на глава на Църквата.
— Влез, скъпи ми Роджър — махна ми с ръка той, за да се настаня на покрития с възглавници диван до него, и ми предложи купа с череши. — Зрели и сочни са — обясни. — Прочистват устата и действат благотворно на храносмилането — той зарея поглед през полуотворения прозорец и вдъхна аромата на розовата градина. — Нали знаеш, Роджър — започна той, — как в съдбата на всеки човек идва миг, в който настъпва рязък обрат, както вятърът подема кораб в морето и изведнъж сменя посоката му.
Кардиналът се наведе към мен и ме потупа по ръката.
— Тъкмо това се случва с мен, Роджър. Кралят иска да се разведе и когато не получи разрешение от папата, ще хвърли вината върху мен.
Кардиналът взе обратно купата с череши и започна да ги пъха в устата си.
— Странно нещо е животът, нали? — промърмори той, докато дъвчеше бавно. — Спомняш ли си когато дойде за пръв път в кралския двор, Роджър, и аз те пратих в Шотландия във връзка с онази история с Бялата роза? Всички в двора ти се смееха, но сега кралят ти има доверие и те харесва. Ан Болейн ти вярва и те харесва. Катерина Арагонска ти вярва и те харесва. Кардинал де Медичи ти вярва и те харесва. Бенджамин Даунби ти вярва и те харесва. Том Уолси ти вярва и те харесва — той се засмя.
— Не мислиш ли, че е забавно? Шалот, негодникът, се радва на доверието на силните на деня.
— Съдбата е променлива, ваше високопреосвещенство — промърморих.
— О, не съм те повикал тук, за да те моля за помощ — Уолси остави купата и затвори прозореца. — Първо, благодаря ти за свършената работа около реликвата. Двамата с Бенджамин се справихте добре. Второ, Роджър, приятелю, знай, че когато падна, ще падна като Луцифер и никога повече няма да се въздигна. Затова грижи се за Бенджамин. Пази му гърба.
Той протегна ръка, което беше знак, че срещата е приключила. Коленичих и целунах пръстена му. Вече бях почти на вратата, когато кардиналът ме повика обратно.
— Роджър, ами онази работа с братята Попълтън? Бенджамин ми разказа за това — той повдигна едната си вежда. — Мога ли да ти помогна с нещо?
Известно време мълчах. Погледът ми попадна върху един стенопис на отсрещната стена на стаята, който изобразяваше делфин, изскочил от синьо море.
— Всъщност да, ваше високопреосвещенство — затворих вратата и се върнах.
В края на седмицата вече се бяхме прибрали в имението си. Отнесох цветя на гроба на Луси и платих на един местен каменоделец да й направи надгробна плоча. Дадох на викария Догъръл пет лири стерлинги, за да отслужи няколко литургии за спасението на душата й. На втората неделя от завръщането ни се разходих до кръчмата „Белият елен“ и седнах в един ъгъл, наблюдавайки омразните братя Попълтън, обградени от своите поддръжници. Появих се тъкмо навреме. Скоро след пристигането ми в кръчмата влязоха пратениците на кардинала, които бяха прекарали нощта в имението. Те привличаха погледа с преметнатите през раменете им плащове и мечовете, които се удряха о бедрата им. Водачът им, един от ненагледните хубавци на Агрипа, застана в средата на кръчмата и плесна с ръце.