В този момент по стълбите се чуха стъпки.
— Приготви пистолетите — предупреди ме Дюпен, — само че не стреляй и не ги показвай, докато не ти дам знак.
Входната врата на къщата остана отворена, посетителят влезе, без да позвъни, и изкачи няколко стъпала. После, изглежда, се поколеба. След малко го чухме да слиза. Дюпен се спусна към вратата, но в същия миг чухме, че човекът се връща. Той не направи втори опит да се върне, продължи решително нагоре по стълбите и след това почука на вратата на нашата стая.
— Влезте — извика весело и сърдечно Дюпен.
Появи се един мъж. Очевидно беше моряк — висок, снажен, мускулест, с дяволски дръзко, но не и неприятно изражение. Силно обгорялото му от слънцето лице бе повече от половината скрито от бакенбарди и mustacchio26. В ръката си носеше огромна дъбова тояга, но освен нея, изглежда, нямаше друго оръжие. Той се поклони несръчно, поздрави ни с „добър вечер“ с френски акцент, който, макар и да звучеше нюшателски, показваше достатъчно добре, че е парижанин.
— Седнете, приятелю — покани го Дюпен. — Предполагам, че идвате за орангутана. Ей богу, просто ви завиждам. Великолепно и без съмнение много ценно животно. На колко години е според вас?
Морякът въздъхна с облекчение, сякаш планина се свали от плещите му, после отвърна с уверен тон:
— Нямам понятие, но не ще да е на повече от четири-пет години. Тука ли е сега?
— О, не, тук нямаме подходящо помещение. Оставихме го наблизо, в една конюшня на улица Дюбур. Може да си го вземете утре сутринта. Вие, разбира се, сте готов да установите правата си, нали?
— Не се безпокойте за това, господине.
— Просто ми е жал да се разделя с него — каза Дюпен.
— Според мен, господине, трудът ви не е отишъл напразно — увери го морякът. — Недейте да мислите така. На драго сърце ще ви заплатя за намирането на животното, доколкото естествено ми е възможно.
— Отлично — отвърна моят приятел, — това е много честно от ваша страна. Я чакайте да си помисля колко да ви взема? Ще ви кажа. Нека възнаграждението ми бъде следното: разкажете ми всичко, което знаете за убийството на улица Морг.
Дюпен изрече последните думи тихо и много спокойно. Също така спокойно отиде до вратата, заключи я и постави ключа в джоба си. После извади пистолет от вътрешния джоб на палтото си и без ни най-малко вълнение го постави върху масата
Лицето на моряка почервеня, сякаш нещо започна да го души. Той скочи на крака и стисна здраво тоягата, но в следващия миг се строполи върху стола, разтрепери се като лист и побеля като платно. Не произнесе дори и дума. Дожаля ми от дън душа за него.
— Напразно се плашите, приятелю — обърна се ласкаво към него Дюпен. — Наистина напразно. Нищо лошо няма да ви направим. Давам ви честната си дума на джентълмен и французин, че не възнамеряваме ни най-малко да ви навредим. Зная отлично, че нямате никаква вина за зверствата на улица Морг. Но пък е безполезно и да отричате, че не сте замесен до някаква степен в тях. От онова, което вече казах, трябва да си извадите заключението, че имам такива източници на информация, за които дори и не подозирате. Нещата изобщо са следните: вие не сте извършили нищо, за което да съжалявате — наистина нищо, за което да се чувствувате виновен. Не сте посегнали на парите, които сте могли безнаказано да отмъкнете. Няма какво да криете. Пък и нямате никакви причини за това. Напротив, честта ви задължава да кажете всичко, което знаете. Хвърлен е в затвора невинен човек, обвинен в това престъпление, за което само вие можете да посочите истинския виновник.
При тези думи морякът възвърна до голяма степен присъствието на духа си, но от предишната му самонадеяност не остана и следа.
— Господ да ми е на помощ! — промълви той след кратко мълчание. — Ще ви разкажа всичко, което зная за тази работа, но смятам, че няма да ми повярвате и наполовина — наистина ще бъда глупак, ако очаквам това. И все пак аз съм невинен, но ще направя пълни самопризнания, макар и това да ми коства живота.