Тя бе решила, че той е по-сговорчив от Хилман, но сега осъзна, че е също толкова категоричен.
— Искам да знам какво й е написал онзи подъл негодник, мъжът й. Той е наел Мънк, за да я убие. Трябва да го арестувате.
Без да обърне внимание на настояването й, Хилман продължи с въпросите си. Но на Кери й беше писнало.
— Не, сега е мой ред. Искам да знам къде е племенницата ми.
— Търсим я.
— Намерете я.
Като видя колко е разтроена Кери, младокът й предложи глътка вода и повдигна чашата със сламката до устата й. Тя извърна глава.
— Кажете ми какво знаете за… — отново се опита да продължи с въпросите си Хилман.
— Искам да науча какво е състоянието на съдия Колинс, и то незабавно.
Агентите си размениха погледи и после Хилман й отговори:
— Операцията й приключи и сега е в реанимация.
— Засега е добре — добави другият.
Тя го изгледа ядосано.
— Как се казвате?
— Бийн, госпожо. Агент Питър Бийн.
Нищо чудно, че не се бе представил. Ако имаше такова име9, и тя нямаше да го казва на никого. Сигурно в училище са го скъсвали от подигравки.
Хилман отново започна с въпросите си. В продължение на цял час не спря, караше я да повтаря едни и съши факти отново и отново, докато накрая започна да се чувства, сякаш е престъпница, а те се опитват да изкопчат признание от нея.
Главата я цепеше.
— Стига толкова — отсече тя. — Не мога да отговарям на никакви въпроси повече.
Хилман изглеждаше разочарован, но се съгласи да я остави да почине известно време. Тя не бе в настроение за любезности. Заяви му да не се връща, докато няма новини за Ейвъри. За да я успокои — защото тя вече викаше, — Хилман й даде да се обади на съпруга си. Бийн набра номера и й подаде слушалката. Веднага щом чу гласа на Тони, тя избухна в сълзи.
— Нуждая се от теб, Тони. Трябва да дойдеш в Аспен.
Гласът му трепереше от вълнение, когато й отговори:
— Скъпа, казаха ми, че не мога да дойда. Казаха, че веднага щом те изпишат от болница, ще те преместят заедно със съдийката някъде на безопасно място. Кери, любов моя, добре ли си? Така ми се иска да съм с теб в този момент. Съжалявам, че трябва да се справиш с това сама.
— Ейвъри обаждала ли ти се е?
— Не — отвърна той. — Не знаех, че ще идва в „Утопия“ с теб. Един агент дойде да говори с мен и ми каза, че тя изпуснала полета си.
— Не знам къде е — изхлипа Кери.
— Ще я намерим — увери я той. — Нищо няма да се случи на Ейвъри, обещавам ти. Държа този телефон свободен. Тя ще се обади. Знам, че ще се обади.
— Тони, не си давах сметка… толкова съжалявам за всичко. Ако искаш, фирмата е твоя. Можеш да я ръководиш както решиш. Вече не ми пука за това. Трябваше да ти се доверя. Такава глупачка бях.
Тя вече плачеше и беше ядосана, че агентите слушат всяка нейна дума.
— Обичам те — прошепна тя. — Наистина, Тони. Обичам те много. Моля те… кажи ми, че не е твърде късно.
— Не, не е. Мога… И аз те обичам — заекна той. — Ще взема следващия самолет. Ще спасим брака си. Всичко ще се оправи, щом ме обичаш. Всичко.
Тридесета глава
Всяка надежда, че ФБР ще попречи имената на оцелелите да бъдат публикувани във вестниците и съобщени по телевизията, угасна, когато един новинарски екип засне как внасят Кери и съдийката в линейка в близост до мястото на експлозията.
Ейвъри чу за това по радиото, докато двамата с Джон-Пол караха през планината. Веднага след като излязоха от заспалото градче, тя се премести отпред, като ритна с левия си крак Джон-Пол по рамото, докато се прехвърляше на предната седалка. Обувката й падна в скута му. Той поклати глава на непохватността й и й подаде обувката, а тя се извини.
Продължиха да слушат репортажите, докато сигналът не се загуби.
— Всички ли в Съединените щати вече имат камери? — възмути се той. Звучеше отвратен. — Някои хора просто обожават да нарушават правото на личен живот на останалите.
— Операторите от телевизионните станции обикновено носят камери — каза Ейвъри.
— Няма нужда от сарказъм, сладурче.
— Не бях саркастична. Просто изтъквах един факт. На Кери сигурно не й е било никак приятно да й заврат камерата в лицето. Някой от ФБР е трябвало да конфискува касетата. Сигурно криминолозите не са пристигнали навреме.
— Трябвало, можело — провлече той. — Това е мотото на Бюрото.
— Няма да ме ядосаш.
Той се засмя.
— Не се и опитвах.
Тя отвори прозореца си и в колата нахлу хладният нощен въздух.
— Опитваше се — каза му. — Най-после те разгадах.
— Така ли мислиш?
Тя се усмихна.
— Когато се запознах с теб, си помислих, че имаш зъб на ФБР поради някаква причина, но сега, като те познавам по-добре, си давам сметка, че това изобщо не е вярно. Фобията ти е много по-силна от това.