Ройд поклати глава.
— Неголям. Той си знае работата.
— Гарууд?
Ройд кимна.
— Един от най-добрите. Или от най-лошите, зависи как гледаш на нещата. — Той мълча един миг. — Не сте ли ходили още до кошарата?
МакДъф поклати глава.
— Бяхме тръгнали натам, когато чухме изстрела. — Той направи знак на Кемпбъл и другите мъже зад себе си. — Върнете се в замъка. Ние ще се погрижим.
— Може и да няма за какво да се погрижим — каза Ройд. — Не мисля, че с Девлин е имало и друг човек. Обича да работи сам. Но ще дойда с вас.
МакДъф сви рамене.
— Както искаш.
Обърна се и тръгна обратно нагоре по склона, а хората му го последваха. Джок не помръдна. Гледаше Ройд с присвити очи.
— Нищо, за което да се погрижим? — повтори той.
— Грешка на езика — каза Ройд. — Когато Девлин е наоколо, винаги има за какво да се погрижим.
— Какво?
Господи, виеше му се свят! Но Ройд все пак тръгна след МакДъф.
— Да разчистим.
Софи изключи телефона. Дяволите да го вземат Ройд! Тя нямаше нужда от това. Нещо ставаше, а нея я оставяха встрани…
— Мамо.
Обърна се към леглото. Трябваше да забрави за Ройд. Тази беше нейната работа тази вечер.
— Идвам.
Остави телефона обратно на масата и прекоси стаята, за да отиде при сина си.
— Няма нищо. Беше Ройд, който се тревожи за нас и се обади да провери как сме. — Тя легна до него и го взе в прегръдките си. — Пита за теб.
— Аз съм добре.
Не, не беше добре. Беше приел новината нелесно, беше изпаднал в шок, който можеше да се очаква и беше лесноразбираем.
— И аз така му казах.
Той мълча известно време.
— Защо? — прошепна след това. По бузите му се стичаха сълзи. — Защо татко, мамо?
— Казах ти. — Софи се опитваше да говори спокойно. — Не съм сигурна. Но мисля, че има нещо общо с онова, което правя аз, Майкъл. Никога не съм мислила, че то ще засегне и баща ти. Но ако искаш да обвиниш мен, аз няма да споря.
— Да обвиня теб? — Той зарови лице в рамото й. — Ти само се опитваш да спреш онези гадове. Те са виновни. — Той я стисна здраво за блузата. — Аз… го обичах, мамо.
— Знам.
— Изпитвам… срам. Защото понякога много силно му се ядосвах.
— Така ли? — Тя го погали по косата. — Защо?
— Караше ме да се чувствам… Не ме искаше край себе си. Всъщност той не ме искаше, да.
— Разбира се, че те искаше.
Той поклати глава.
— Пречех му. Бях тревога, безпокойство за него. Мисля, че той ме мислеше за… луд.
— Това не е вярно. И вината не е твоя.
Но всяко момче, чувствително колкото Майкъл, би доловило сигналите, които Дейв изпращаше.
— Бях проблем за него — повтори той.
— Чуй ме, Майкъл. Когато мъж и жена имат дете, трябва да останат до него, независимо колко трудно може да стане. Това е тяхно задължение. Това означава семейство. То се създава заради тези задължения. Ти правиш всичко възможно да се справиш с проблема, а ние трябва да ти помагаме на всяка цена. Вината е негова, не твоя. — Тя го прегърна още по-здраво. — Престани да мислиш за вината. Мисли за добрите моменти, които си имал с него. Спомням си как ти купи онази играчка, когато беше петгодишен, и двамата играхте с нея цял ден. Помниш ли онзи ден, Майкъл?
— Да. — Сълзите му потекоха неудържимо. — Сигурна ли си, че аз не го правех нещастен?
— Не, не си бил причина за неговото нещастие. Винаги, когато някой умре, хората започват да се питат дали са би ли достатъчно добри с него. — Почти същите думи й беше казал Ройд тази сутрин, осъзна тя. — Ти беше достатъчно добър с него. Трябва да ми повярваш.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм.
„Този свят е странен“, помисли си тъжно Софи. Снощи беше лежала в прегръдките на Ройд и беше приемала утеха от него. А тази вечер лежеше в леглото със сина си и даваше утеха на него. Беше като кръг, който няма начало и край. Исусе, тя искаше на тази нужда от утеха да бъде сложен край.
— Ще се опиташ ли да заспиш? Няма да те оставя, обещавам.
— Няма нужда да оставаш при мен — каза той, но ръцете му я обгърнаха здраво. — Не съм бебе. И не искам да бъда задължение за теб. Не искам да съм за теб това, което бях за татко.