— Забави се с пет минути повече. — Ройд извърна глава от котлона, когато тя влезе в кухнята. — Но аз също не успях да приготвя омлета навреме. Говорих по телефона.
Тя застина.
— МакДъф?
Той поклати глава.
— Кели. Искаше указания.
— И ти какво му каза?
— Да намери друга лодка с подходящо оборудване и да ни чака. — Той разпредели омлета в две чинии. — Налей кафето, докато аз извадя портокаловия сок от хладилника.
— Добре. — Тя все още мръщеше вежди, когато вдигна гарафата. — А защо ще имаме нужда от оборудване?
— Може би няма, но аз обичам да съм подготвен. — Ройд постави чиниите на масата. — Престани да се тревожиш. — Той взе гарафата от нея и наля кафето в две чаши. — Тревогата ти не ми харесва.
Тя повдигна вежди.
— Следователно аз трябва да престана да се тревожа?
— Докато няма причина, да. Знаех, че ще те разтревожа, като ти кажа за Кели, но, от друга страна, знам, че искаш да те държа в течение, и щеше да се разсърдиш, ако не ти бях казал.
— Да, щях да се разсърдя.
— Седни. — Той я побутна да седне на един стол. — И ми се усмихни така, както направи, като влезе в кухнята.
— И как, по-точно?
Той наклони глава и я погледна.
— Нетърпеливо. Определено нетърпеливо. Знаеш ли как ме кара да се чувствам това? — Той я докосна по косата. — Копринена. И кожата ти е копринена. Всяко място, което докоснах, е копринено.
Тя не можеше да диша. Заля я горещина и затопли дори бузите й, които пламнаха. Ръката му се спусна по-надолу и нежно погали гърдите й.
— Красива, нежна и копринена — каза той тихо. — Искаш ли да опитаме на пода в кухнята?
Да, искаше. Тръпнеше от нуждата да го прегърне и…
— Хайде — каза той и ръцете му се плъзнаха под блузата й. Кожата й потръпна от допира до неговата. Мускулите на корема й се свиха. — Можем да ядем и по-късно. Няма значение.
— Не, няма… — Тя си пое дълбоко дъх и покри дланта му със своята под блузата. Исусе, беше й трудно да спре. — Няма значение кога ще ядем. Няма значение това, че използваш секса, за да ме разсейваш. Би трябвало да се тревожа за всяко нещо, което се случва, а ти се отнасяш с мен като с кукла, която изваждаш, играеш си с нея, а после отново поставяш в кутията.
— Грешна тактика? — Той сви рамене и седна на стола срещу нея. — Съжалявам, изпитвам нужда да те закрилям. Това чувство се промъква в мен отдавна, но снощи ме обхвана неудържимо. Вероятно има нещо общо с инстинкта на пещерния човек да защитава семейството си. Сигурен съм, че знаеш повече по въпроса от мен. Нали ти имаш всичките онези научни степени.
— Непрекъснато ми навираш моята научна степен в лицето. Тя притеснява ли те?
— Не, не и ако не тревожи теб. — Той поднесе чашата към устните си. — Разбрал съм, че мога да науча всичко, което трябва и когато ми се наложи.
Както беше изучил тялото й и всеки нюанс на нейната чувственост, помисли си тя, но отхвърли тази мисъл. Тялото й все още тръпнеше, готово още при първия му допир, и нямаше нужда да си спомня колко хубави могат да бъдат ласките му.
— Ти, изглежда, имаш огромен талант в тази насока.
Той се засмя и тя го погледна. Ройд прекрасно знаеше дори какви са мислите й. Не можеше да извърне поглед. Взе вилицата си и отхапа от омлета.
— Радвам се, че мислиш така. — Устните му потрепериха. — Обикновено мога да правя това, което изисква моментът. Ако нуждата е достатъчно изкусителна. — Изражението му стана сериозно. — Можем да говорим по тази тема и през следващата седмица, но не ми се иска. Чувствам, че ходя по хлъзгава почва, и трябва да затвърдя позициите си.
— Какво искаш да кажеш?
— В момента съм в прекрасна форма. Ти също прекара приятна нощ и чувството е все още в теб. В момента не мислиш. Не мога обаче да разчитам на това с времето. Ти отново ще започнеш да се страхуваш и да мислиш за сина си и за живота си. И за това, колко различни сме ние двамата.
— Но ние сме различни.
— Не и в леглото — каза той грубо. — А за останалото можем да преговаряме. Казах ти снощи, че изпитвам нещо към теб. Това чувство още е в мен и е по-силно. Много по-силно. Не съм сигурен до какво ще доведе, но не мога да го оставя да си отиде. Не мога да ти позволя да си отидеш, Софи.