Минахме през Амиен. Името събуди у мен много спомени. Спътницата ми интуитивно долови какво става в душата ми.
— Спомнихте си войната, нали?
Кимнах.
— Бил сте на война, предполагам?
— Ами как не, веднъж ме раниха, а след Сом ме демобилизираха напълно. Сега съм нещо като частен секретар на един член на парламента.
— Леле! За това се иска акъл!
— Не. В същност имам страшно малко работа. Обикновено ми стигат само няколко часа дневно. Много е скучно. Не знам какво щях да правя, ако нямах странични увлечения.
— Да не би да събирате буболечки!
— Не. Живея в един апартамент с много интересен човек. Той е белгиец — бивш детектив. Има частна детективска агенция в Лондон и я върти изключително добре. В същност той е забележително човече. Неведнъж е бил прав, докато официалната полиция е грешила.
Спътницата ми ме гледаше с широко разтворени очи.
— Е, и това ако не е интересно! Обожавам престъпленията. Ходя на всички криминални филми. А когато има убийство някъде, чета всички вестници.
— Спомняте ли си случая „Стайлс“? — запитах аз.
— Чакайте да се сетя… за онази старица, която беше отровена? Някъде в Есекс ли?
Кимнах.
— Това беше първият голям случай на Поаро. Без съмнение, ако не беше той, убиецът щеше да бъде още на свобода. Тогава свърши чудесна работа.
Увличайки се, аз си припомних отделните епизоди на случая и завърших с неочакваната развръзка. Момичето слушаше като омагьосано. Даже бяхме така погълнати, че влакът стигна в Кале, преди да се опомним.
Извиках двама носачи и ние слязохме на перона. Моята спътничка протегна ръка.
— Довиждане и в бъдеще ще внимавам как говоря.
— Но нали ще ми позволите да се грижа за вас и на кораба?
— Аз може би няма да се кача сега. Трябва да проверя дали тая моя сестра не е изпуснала влака. Независимо от това, благодаря ви.
— Но нали пак ще се срещнем? Няма ли да ми кажете името си? — извиках аз след нея.
Тя ме погледна през рамо.
— Пепеляшка — каза тя и се изсмя.
Не знаех, че скоро ще видя Пепеляшка отново.
ГЛАВА II
ЗОВ ЗА ПОМОЩ
Беше девет и пет, когато слязох за закуска. Приятелят ми Поаро, точен до секунда, както винаги, белеше второ яйце.
Посрещна ме със сияеща усмивка.
— Нима спахте добре! И сте се възстановил от ужасното пътешествие? Чудо просто — почти сте точен тази сутрин. Пардон, но връзката ви се е изкривила. Позволете ми да я сложа отново в ред.
На друго място съм описал Еркюл Поаро. Изключително човече! Ръст един и шейсет, глава — яйцевидна, малко наклонена на една страна, очи, излъчващи зелена светлина, винаги когато Поаро се вълнува, строги мустачки на военен, държание — въплъщение на достойнството. Обличаше се спретнато и контешки. Той беше страстен почитател на спретнатото облекло. Да види украшение, забодено накриво, или петънце прах, или раздърпана риза за него беше мъчение и единственото, което облекчаваше страданията му, беше да му се позволи да поправи трагедията. „Ред“ и „Метод“ бяха неговите богове. Той презираше веществените доказателства като отпечатъци от пръсти и цигарена пепел и твърдеше, че такива доказателства сами по себе си никога не могат да помогнат на детектива да разреши някой проблем. След това, абсурдно самодоволен, се почукваше по яйцевидната глава и отбелязваше щастливо: „Истинската работа се извършва тук, вътре. Малките сиви клетки — винаги помнете малките сиви клетки, приятелю.“
Седнах и небрежно отвърнах на Поаро, че едва ли бих нарекъл пътуването по море от Кале до Дувър „ужасно събитие“.
— Нещо интересно да е дошло тази сутрин?
Поаро поклати недоволно глава.
— Още не съм прегледал пощата, но днес вече не пристига нищо интересно. Големите престъпници, престъпниците, работещи методично, днес вече не съществуват.
Той поклати глава отчаяно, а аз се изсмях.
— Кураж, Поаро, щастието няма да ви измени. Прочетете писмата си. Откъде да знаете, на хоризонта може да се задава големият случай.
Поаро се усмихна и като взе красивото ножче за хартия, с което разрязваше писмата си, отвори няколко от пликовете, оставени край чинията.
— Сметка. Още една сметка. Причината е, че на стари години ставам екстравагантен. Аха! Бележка от Джап.