— Така ли? — Наострих уши. Джап беше инспектор от Скотланд Ярд и неведнъж ни беше предоставял интересни случаи.
— Той просто ми благодари (както си му е обичаят) за малката помощ, която му оказах при случая Ебъристуит. Щастлив съм, че можах да му услужа.
Поаро продължи спокойно да чете писмата си.
— Предложение да изнеса лекция пред местната бойскаутска организация. Графиня Форфейнък би била благодарна, ако отида да я посетя — предполагам, че си е загубила кученцето. Стигнахме до последното писмо. Ах!
Погледнах го, защото гласът му беше променен.
Поаро четеше внимателно. След минута ми хвърли листа.
— Това е нещо извънредно, приятелю. Прочетете го сам.
Писмото беше написано на хартия, каквато произвеждат в чужбина, с едър характерен почерк.
„Вила «Женевиев» Мерлинвил-сюр-мер, Франция
Господине,
Необходими са ми услугите на детектив и по причини, които ще изтъкна по-късно, не желая да ги потърся от официалната полиция. От няколко места чух за вас и всичко иде да ми покаже, че вие сте не само човек, определено способен, но и дискретен. Не бих искал да се впущам в подробности в писмото, но поради една тайна, която само аз знам, животът ми е застрашен. Убеден съм, че ме грози беда и затова ви моля, без да губите време, да дойдете във Франция. Ще изпратя кола, която да ви вземе от Кале, ако ми телеграфирате кога пристигате. Ще ви бъда задължен, ако изоставите всички останали случаи и се посветите единствено на моите интереси. Готов съм да ви дам необходимата компенсация. По всяка вероятност ще се нуждая от услугите ви за значителен период от време, тъй като може да стане нужда да заминете за Сантяго, където съм прекарал няколко години от живота си. Ще ви бъда задължен, ако сам определите хонорара си.
Като ви уверявам още веднъж, че въпросът е спешен, оставам
Под подписа имаше набързо надраскано, почти нечетливо изречение: „За Бога, елате!“
Върнах писмото на Поаро и почувствах, че сърцето ми е забило по-бързо.
— Най-сетне! — казах аз. — Това тук наистина е нещо извънредно.
— Вярно е — съгласи се Поаро замислено.
— Вие, разбира се, ще отидете — продължих аз. Поаро кимна. Той беше потънал в мисли. Накрая се реши и погледна часовника. Лицето му беше много сериозно.
— Виждате ли, приятелю, работата не търпи отлагане. Експресът за Франция тръгва от гара Виктория в единадесет. Не се вълнувайте. Имаме достатъчно време. Можем да си позволим десет минути, за да обсъдим въпроса. Вие ще дойдете с мен, нали?
— Ами…
— Сам ми казахте, че вашият работодател няма да има нужда от вас през следващите няколко седмици.
— Добре. Но този мистър Рено подчертава, че въпросът е строго поверителен.
— Не ми говорете — аз ще се справя с мосю Рено, Между другото, защо ми се струва, че знам това име?
— Има един много известен южноамерикански милионер. Неговото име е Рено. Не знам дали става дума за същия.
— Без съмнение. Ето защо споменава Сантяго в писмото си. Сантяго е в Чили, а Чили е в Южна Америка! Напредваме чудесно! Забелязахте ли последното изречение? Какво впечатление ви направи то?
Помислих.
— Ясно е, че той е писал писмото напълно спокоен, но след това спокойствието му е изменило и импулсивно е надраскал отчаяното последно изречение.
Моят приятел поклати глава енергично.
— Грешите. Нима не виждате, че подписът е изписан с черно мастило, а изречението след него — със съвсем бледо?
— Е? — казах аз объркано.
— Боже мой, приятелю, използвайте малките сиви клетки! Нима не е явно? Мосю Рено е написал това писмо. Препрочел го е, нищо не е зачеркнал. След това не импулсивно, а напълно съзнателно той е прибавил последните думи и дори е лепнал няколко петна на листа.
— Но защо?
— По дяволите! За да има този ефект върху мен, който има върху вас.
— Какво?
— Ами да — за да е сигурен, че ще отида. Като е препрочел писмото си, останал е недоволен. То не му се е сторило достатъчно убедително.
Поаро млъкна и след това добави тихо — очите му блестяха с онази зелена светлина, която винаги издаваше вътрешна възбуда.
— И така, приятелю, щом последното изречение е било добавено не импулсивно, а напълно хладнокръвно и след трезв размисъл, случаят наистина е много спешен и ние трябва да стигнем във Франция колкото е възможно по-скоро.
— Мерлинвил — промърморих аз замислено, — мисля, че съм чувал това име.
Поаро кимна.
— Тихо местенце, но много изискано. Намира се между Булон и Кале. Мосю Рено има и къща в Англия, доколкото знам.
— Да, доколкото си спомням, тя се намира на Ратлънд Гейт. Освен това притежава и голямо имение някъде в Хартфърдшиър. Но всъщност аз не знам много за него — той не се появява често в обществото. Доколкото ми е известно, има акции в някои от банките в Сити и е прекарал по-голямата част от живота си в Чили и Аржентина.