— Добре, ще чуем подробностите от самия човек. Хайде да си събираме багажа. Всеки ще носи по едно куфарче, а до гарата ще вземем такси.
В единадесет часа ние потеглихме от гара Виктория за Дувър. Преди да тръгне, Поаро изпрати на мосю Рено телеграма с точния час на пристигането ни в Кале.
На парахода оставих Поаро сам, защото знаех, че моят приятел не обича да го безпокоят, докато размисля. Времето беше божествено, морето гладко и затова не ме изненада усмивката на Поаро, когато слязохме в Кале. Там ни чакаше разочарование, тъй като никаква кола не дойде да ни посрещне, но Поаро си го обясни с това, че телеграмата е закъсняла.
— Ще наемем кола — каза той бодро. Няколко минути по-късно ние подскачахме по посока на Мерлинвил в най-разнебитеното такси, което можеше да се намери на света.
Бях в превъзходно настроение, но моят приятел ме наблюдаваше унило.
— Вие сте в онова странно приповдигнато настроение, което шотландците наричат „фей“, Хейстингс. Това предвещава нещастие.
— Глупости. И така да е, вие нали не сте в добро настроение?
— Не съм, страхувам се.
— Страхувате се от какво?
— Не знам. Но имам предчувствие, а не знам какво.
Той говореше толкова сериозно, че аз въпреки всичко притихнах.
— Имам чувството — каза Поаро бавно, — че това ще бъде сложно дело, дълго, с много опасности, трудно разрешимо.
Смятах да му задавам други въпроси, но навлязохме в градчето и шофьорът намали скоростта, за да запита откъде да минем за вила „Женевиев“.
— Направо, мосю, карайте през града. Вилата е на малко повече от километър извън града. Ще я забележите непременно — тя е голяма, с изглед към морето.
Благодарихме на човека и продължихме. На едно място пътят се разклоняваше и ние спряхме да дочакаме един селянин, който се тътреше по пътя към нас, за да запитаме накъде да завием. Близо до нас се виждаше виличка, но твърде малка и полусрутена, за да бъде вилата, търсена от нас. Докато го чакахме, портата се разтвори и на пътя излезе една девойка.
Селянинът дойде до нас, шофьорът се подаде през прозорчето и го запита за посоката.
— Вила „Женевиев“ ли? Още няколко метра в дясно по пътя, мосю. Ако не беше завоят, щеше да се вижда и оттука.
Шофьорът му благодари и отново запали колата. Бях очарован от девойката, която все още стоеше на прага и ни наблюдаваше. Аз съм почитател на красотата, а нейната красота не можеше да остане незабелязана. Много висока, с форми на млада богиня, със златни къдри, светнали на слънцето, тя беше една от най-красивите девойки, които бях виждал в живота си. Продължихме да се люшкаме по лошия път и аз се извърнах, за да я погледам още малко.
— В името на Зевса, Поаро! — възкликнах аз. — Видяхте ли тази млада богиня?
Поаро повдигна вежди.
— Започва се! — промърмори той. — Вече видяхте богиня…
— Но, по дяволите, не приличаше ли това момиче на богиня?
— Възможно е, не съм забелязал.
— Не може да не сте я забелязал!
— Приятелю, двама души рядко виждат едно и също нещо. Вие например видяхте богиня. Аз… — той се поколеба.
— Вие какво?
— Единственото, което аз видях, беше момиче с тревожни очи — каза Поаро сериозно.
В този момент колата спря пред голяма зелена порта и ние двамата възкликнахме едновременно. Пред портата се беше изправил внушително един полицейски сержант. Той протегна ръка и ни препречи пътя.
— Не можете да минете, господа.
— Но ние трябва да се видим с мосю Рено — викнах аз, — имаме среща с него. Това е неговата вила, нали?
— Да, мосю, но…
Поаро се наведе напред.
— Но какво?
— Мосю Рено е бил убит тази сутрин.
ГЛАВА III
ВЪВ ВИЛА „ЖЕНЕВИЕВ“
В същия момент Поаро вече беше изскочил от колата — очите му горяха от възбуда.
— Какво казвате? Убит? Кога? Как?
Сержантът се изпъчи.
— Мосю, не съм упълномощен да отговарям на въпроси.
— Вярно е. Разбирам — Поаро размисли за момент. — Полицейският комисар без съмнение е вече вътре?
— Да, мосю.
Поаро извади визитна картичка и надраска няколко думи.
— Ето! Ще бъдете ли така добър да се погрижите тази картичка да бъде изпратена на комисаря веднага?
Човекът я взе и като обърна глава, свирна през рамо. След няколко секунди дойде друг полицай, на когото бе връчено посланието на Поаро. Изчакахме няколко минути, след което видяхме нисък набит човек с огромни мустаци да бърза към вратата. Сержантът отдаде чест и отстъпи настрана.