— Уверявам ви, че не са. Следите, от които се оплаквате, са на работниците, които откриха тялото.
Другият изръмжа отвратен.
— Мога да видя следи, които ми показват, че тримата са минали през храста — но те са хитри. Могат да се разпознаят стъпките на мосю Рено в средата, но стъпките от двете му страни са били грижливо заличени. В същност при тая суха земя много нещо не може да се види, но те не са искали да рискуват.
— Външните признаци — каза Поаро. — Това е, което търсите, нали?
Другият детектив се облещи.
— Разбира се.
Слаба усмивка се появи на устните на Поаро. Той щеше да заговори, но се въздържа. Наведе се към лопатата, която лежеше наблизо.
— Да, гробът е бил изкопан с нея — заяви Жиро. — Но това нищо няма да ви покаже. Лопатата е принадлежала на Рено и човекът, който е копал с нея, е носел ръкавици. Ето ги. — Той посочи към краката си, в които се валяха две изцапани с пръст ръкавици. — А и ръкавиците са били на Рено — или на неговия градинар. Казвам ви, мъжете, които са планирали всичко това, не са искали да рискуват. Рено е бил промушен със собствената му кама и е щял да бъде погребан със собствената му лопата. Те са разчитали да не оставят следи. Но аз ще ги надхитря. Следи винаги остават! И възнамерявам да ги намеря.
Но Поаро явно се беше заинтересувал от нещо друго — късо обезцветено парче оловна тръба, която лежеше до лопатата. Той я докосна предпазливо с пръст.
— И това ли също е принадлежало на убития? — запита той и ми се стори, че различавам лека ирония в гласа му.
Жиро сви рамене, за да покаже, че нито знае, нито иска да знае.
— Сигурно е лежало тук седмици наред. Във всеки случай то не ме интересува.
— Аз, напротив, намирам, че то е много интересно — каза Поаро с меден глас.
Разбрах, че той е решил да дразни парижкия детектив, и ако бе така — успя. Жиро се обърна грубо и като отбеляза, че няма време за губене, отново се приведе, за да изследва мястото.
Междувременно Поаро като че ли се сети неочаквано за нещо, върна се към вилата и натисна вратата на барачката.
— Заключена е — каза Жиро през рамо. — И без това в тази барака си държи боклуците градинарят. Лопатата не е била взета оттам, а от инструментите в къщата.
— Великолепно! — измърмори екзалтирано мосю Бекс към мен. — Тук е само от половин час, а вече знае всичко! Какъв човек! Без съмнение Жиро е най-великият детектив в нашето време.
Въпреки че вече мразех детектива от цялото си сърце, тайничко и аз се бях поддал. Този човек като че ли излъчваше деловитост. Не можех да не си помисля, че досега Поаро не се беше отличил особено, и това ме раздразни. Той като че ли се занимаваше с всякакви глупости, несвързани със случая. Ето и сега — неочаквано запита:
— Мосю Бекс, моля ви, кажете ми каква е тази линия, очертана с вар около гроба. Полицията ли я е направила?
— Не, мосю Поаро, направили са я работниците на игрището за голф.
— Мосю Рено без съмнение е играел голф?
— Да, той беше много запален. Главно благодарение на него и на неговите дарения сме пред привършване на игрището. Той дори участва в проектирането му.
Поаро кимна замислено. След това отбеляза:
— Не са направили добър избор — защо да погребват тялото на спортна площадка? Тялото е щяло да бъде открито още при първите копки.
— Именно! — извика Жиро тържествуващо. — Това доказва, че те не са познавали мястото. Великолепно непряко доказателство.
— Да — каза Поаро със съмнение в гласа. — Никой, който познава мястото, не би погребвал тялото тук… освен ако е искал то да бъде открито. Но това е абсурд, нали?
Жиро дори не си направи труда да отговори.
— Да — каза Поаро с недоволен глас. — Да… Без съмнение… Абсурд!
ГЛАВА VII
ТАЙНСТВЕНАТА МАДАМ ДОБРЬОЙ
Докато се връщахме към къщата, мосю Бекс се извини, че ще ни остави, като обясни, че трябва незабавно да осведоми следователя за пристигането на Жиро. Самият Жиро явно беше много щастлив от декларацията на Поаро, че е разгледал каквото му трябва. Последното нещо, което видяхме на местопрестъплението, беше Жиро, който пълзеше на четири крака, преглеждайки всяко сантиметърче — работа, от която не можех да не се възхитя. Поаро се досети какво мисля и щом останахме сами, отбеляза иронично:
— Най-сетне срещнахте детектива, от който се възхищавате — човека-хрътка! Не е ли така, приятелю?
— Във всеки случай той поне прави нещо — казах аз рязко. — Ако на мястото на престъплението има следи, той ще ги открие. А вие…
— Е, добре! И аз намерих нещо! Част от оловна тръба.
— Глупости, Поаро. Знаете много добре, че оловната тръба няма нищо общо със случая. Имах пред вид малки следи, следи, които безпогрешно могат да ни доведат до убийците.