Известно време вървяха мълчаливо, после Пъркинс каза:
— Довечера Фийлдинг пак е поканил гости.
— Тия дни доста се е развихрил — подметна неодобрително Кейли. — Сигурно храната при вас е по-лоша от всякога?
— Това е последното полугодие на Фийлдинг, ще се пенсионира. До края ще покани всеки преподавател със съпругата му поотделно. Вечерят на черни свещи. В знак на траур. Екстравагантно до немай-къде.
— Да. Според мен е позьор.
— Моето отче казва, че Фийлдинг е сбъркан.
Двете момчета прекосиха пътя и влязоха в магазина, където продължаваха да обсъждат сериозните проблеми на Терънс Фийлдинг, докато Пъркинс си тръгна с неохота. Понеже науките не му вървяха особено, за жалост трябваше да взема допълнителни часове.
Вечерята, за която Пъркинс спомена следобеда, наближаваше своя край. Господин Терънс Фийлдинг, старши преподавател в Карне, си наля още малко портвайн и с досада побутна гарафата наляво. Виното беше от собствената му изба, най-доброто, което можеше да се намери. Запаси имаше достатъчно, за да му стигнат до края на полугодието, а после да става каквото ще. Фийлдинг се чувстваше малко уморен, след като наблюдава мача, и леко пиян, при това Шейн Хехт и съпругът й нещо го дразнеха. Шейн изглеждаше толкова грозна. Едра и всеобхватна, като застаряла валкирия. И само колко черна е косата й. Трябваше да покани други на вечеря. Например семейство Сноу, но пък съпругът беше прекалено умен. Или Феликс Д’Арси, но Д’Арси не умееше да изслушва. Е, няма значение — малко по-късно щеше да подразни Чарлс Хехт и ядосаният Хехт щеше да си тръгне с жена си.
Хехт нервничеше, искаше да си запали лулата, но Фийлдинг не възнамеряваше да допусне това. Щом му се пуши, да запали пура. Лулата му обаче можеше да си седи в джоба на смокинга, където й беше, или по-скоро не й беше мястото, и спортният профил на Хехт да си стои неукрасен.
— Искаш ли пура. Хехт?
— Не, благодаря ти. Би ли имал нещо против, ако…
— Препоръчвам ти пурите. Бащата на младия Хавлейк ги изпрати от Хавана. Нали знаеш, че е посланик там?
— Да, скъпи — намеси се любезно госпожа Хехт. — Вивиан Хавлейк е бил кадет при Чарлс, когато Чарлс е изпълнявал длъжността комендант.
— Хавлейк е добро момче — подхвърли господин Хехт и стисна устни, за да покаже, че го бива да преценява точно.
— Интересно, колко се промениха нещата. — Шейн Хехт каза това припряно, със скована усмивка, сякаш наистина беше интересно. — Сега живеем в такъв скучен свят. Спомням си, че преди войната Чарлс инспектираше кадетите на бял кон. Вече не се правят такива работи, нали? Нямам нищо против господин Айърдейл като комендант, абсолютно нищо. Кой беше неговият полк, Терънс, помниш ли? Сигурна съм, че каквото и да правят сега във войската, той се справя отлично. Толкова добре се разбира с момчетата, нали? А и жена му е много приятна… Чудно ми е само защо прислужниците у тях нещо не се задържат… Чух, че следващото полугодие Роуд ще помага с корпуса.
— Горкичкият Роуд — бавно каза Фийлдинг, — тича като кутренце и гледа да заслужи кокала. Толкова усилия полага: виждали ли сте как вика по време на мачовете? Нали знаете, преди да дойде тук, не е виждал ръгби. В гимназиите не играят ръгби, а само футбол. Чарлс, спомняш ли си пристигането му? Забележително беше. Отначало се спотайваше, всичко попиваше: игрите, жаргона, обноските. После сякаш за един ден доби дар слово и заговори на нашия език. Изумително, като пластична хирургия. Основната заслуга, разбира се, беше на Д’Арси. Но такова нещо виждах за първи път.
— Милата госпожа Роуд! — намеси се Шейн Хехт с доста безизразен глас, който използваше специално, когато се готвеше да каже нещо злобно. — Толкова е приятна, но не мислите ли, че вкусът й е малко просташки? Имам предвид порцелановите патици. Кой би си ги окачил по стените? Отпред са големите, отзад — малките. Очарователно, нали? Като в някоя сладкарничка. Чудя се къде ли ги е купила? Трябва да я попитам. Научих, че баща й живее близо до Борнмът. Сигурно там се чувства самотен, нали? Такова просташко място, да няма с кого две думи да размениш.