Списанието „Християнски глас“ беше основано в началото на века от стария лорд Ландсбъри, едновременно с един антиконформистки всекидневник и вестник „Въздържание“. Но другите две издания отдавна бяха забравени, а наскоро синът на Ландсбъри се беше събудил една сутрин, за да открие, че целият му бизнес, заедно със служителите, мебелите, мастилото, кламерите и карфичките е купен със скритото злато на „Юнипрес“.
Това стана преди три години и всеки ден оттогава насам госпожица Бримли чакаше своето уволнение. Но не я уволняваха. Не й даваха указания, не я питаха за нищо, не й казваха нито дума. И понеже беше разсъдлива жена, тя продължаваше да върши всичко както преди и престана да се учудва.
Доволна беше, макар че списанието лесно предизвикваше насмешки. Всяка седмица то скромно и без излишен шум предлагаше спомени за участието на лорда в световните дела, разказваше простичко и на не съвсем научен език библейски истории и над един фиктивен подпис даваше майчински съвети на всеки, който се обърнеше към редакцията с такава молба. „Християнски глас“ изобщо не се занимаваше с петдесетте и няколко милиона от населението, които не бяха чували за съществуването му. Духът беше семеен — вместо да обижда хората, които не го поддържат, списанието се стараеше да удовлетворява читателите си. За тях то беше приятно, оптимистично и информативно четиво. Ако в Индия умират милион деца от чума, може да сте сигурни, че седмичната уводна статия ще описва чудодейното избавление от пожар на методистко семейство в Кент. „Християнски глас“ не дава съвети как да прикривате бръчките около очите си или да контролирате теглото си. Ако сте стар, то не ви обезкуражава със собствената си вечна младост. Самото списание е на средна възраст, принадлежи на средното съсловие, напътства девойките да са предпазливи и предлага милосърдие на всички. Антиконформизмът е най-консервативният от всички навици и семействата, абонирали се за списанието през 1903 година, продължаваха да го получават и през 1960.
Госпожица Бримли не беше напълно в тон със своето списание. Военните времена и капризите на разузнаването я бяха отвели до сътрудничество с младия лорд Ландсбъри и цели шест години те работиха заедно, ефикасно и без да бият на очи в една безименна сграда в Найтсбридж. Мирните времена превърнаха и двамата в безработни, но Ландсбъри прояви добри чувства, както и великодушие, и предложи на госпожица Бримли ново поприще. През войната „Християнски глас“ не излизаше и изглежда никой не се бе загрижил да го поднови. Отначало госпожица Бримли малко се срамуваше, че съживява и издава списание, което в никакъв случай не изразява слабата й съпричастност към деизма, но много скоро, щом започнаха да се получават трогателните писма и абонаментът се поднови, тя обикна и работата си, и читателите, които прогониха първоначалните й страхове. „Християнски глас“ стана смисъл на живота й, а читателите — главното и занимание. Мъчеше се да отговаря на странните им и тревожни въпроси, допитваше се до други хора, ако самата не можеше да даде съвет, и след време, използвайки куп псевдоними, тя стана ако не техен мъдър учител, то поне техен наставник и приятел — в общи линии, стана добрата леля на всички.