— Но как разбра?
— Помниш ли Софи?
— Софи? Твоята малка помагачка?
— Да. Тя е съпруга на Дийн Райт.
Рут присви устни от почуда.
— Тя се досети — обясни Алекс.
— Тогава знаеш и за имейлите.
— Да. Тя ми ги показа.
— Аха. — Рут го гледаше преценяващо. — Също така чух нещо за някакъв разговор и съвпадения на отпечатъци от обувки на игрището за голф и местопрестъплението.
— Съвпаднали ли са? — попита радостно Алекс.
— Очевидно да, но не знам какво общо може да има със случая отпечатък от игрището за голф. Би ли бил така добър да ми обясниш?
— По-късно — каза нетърпеливо Алекс. — Друго?
— Използвали са го, за да вземат заповед за обиск на къщата и за да го накарат да даде косми за ДНК анализ. Той обаче не е съдействал така всеотдайно като теб. Завели са го в участъка, но той не искал да говори. Поискал адвокат. И познай на кого се обади.
— Не! На теб ли? — засмя се Алекс.
— Аз, разбира се, трябваше да му кажа, че не бих могла да го защитавам.
— Затова се е наложило да се задоволи с втория най-добър адвокат по криминални дела в окръга — досети се Алекс.
— Няма нужда повече да ме ласкаеш, забрави ли?
— Мислех да си възвърна привилегиите — подхвърли той и потупа бюрото.
— Никакъв шанс. Искаш ли да чуеш всичко или не?
— Има ли още?
— И още как — увери го Рут. — Задействали са разследването с пълна сила, защото разбрали, че ще излезе по вестниците. Сигурно утре ще е публикувано. Предполагам, че са искали да имат новини за репортерите.
— Така ли?
— Не се съмнявай. Съвпадения на влакната от костюма. Съвпадения на отпечатъците от обувки. Съвпадения на ДНК от космите. Този следобед са му повдигнали обвинение.
71.
Детектив Акерман
Детектив Акерман седеше срещу прокурорката в нейния кабинет.
— Искам да знаеш, че съм против — каза той. — Според мен е грешка.
Прокурорката, разположила се от другата страна на бюрото, ядеше салата „Цезар“ с пилешко. Наниза парченце месо на вилицата си и нави на нея и няколко лентички маруля.
— Мисля, че беше ясен по този въпрос — отвърна тя. И лапна съдържанието на вилицата, сдъвка го, преглътна и добави: — Но вече нищо не зависи от теб.
— Само искам да повторя… — започна Акерман.
— Знам какви емоции събужда у тебе този случай, Майк — прекъсна го тя. — Но не съм съгласна. Свърши прекрасна работа. Имаме силно обвинение.
— Даже прекалено силно — натърти Акерман. — С прекалено много улики. Той ги е поставил върху трупа, след като тя вече е била мъртва. Сигурен съм.
Прокурорката погледна към салатата си и внимателно си композира още една идеална хапка. Но този път, след като натовари вилицата, я остави в чинията и го погледна.
— Майк, от колко години работим заедно? Знам, че си страхотен детектив. Но не мисля, че си обективен за този случай. Не си обективен към този човек.
Акерман затвори за миг очи, сякаш за да събере последните си остатъци търпение. Заговори, като внимателно подбираше думите си.
— Не знам дали съм страхотен, но със сигурност съм детектив. Детектив, а не репортер. От мен не се изисква да съм обективен. От мен се очаква да разследвам престъпления. Предполага се да имам мнение. И сега ти давам мнението си. Изобщо не ми харесва цялата работа.
— Чух. И взех предвид всичко, което ми каза. Но отсега нататък решавам аз…
— … и ти продължаваш случая — довърши вместо нея Акерман.
— Просто се опитвам да си свърша работата по най-добрия начин.
— Знам. Но правиш ужасна грешка.
72.
Софи и детектив Акерман
— Детектив Акерман! — възкликна Софи, когато отвори вратата.
— Надявам се, че не ви хващам в неподходящ момент.
— Заповядайте — и тя отстъпи и разтвори широко вратата.
— Как сте? — попита той, докато я следваше към кухнята.
— Е… била съм и по-добре — каза Софи, извади кафето от хладилника и филтрите от шкафа. — Дийн се върна, след като прекара сутринта в участъка, и остана у дома около час и половина. После дойдоха и го арестуваха.
— Знам.
— Изненадах се, като не ви видях — добави Софи. — Дойде детектив Питърс.
— Съжалявам. Бях при прокурора.
— О, да. Сигурно е трябвало да докладвате за случая. Казаха ми, че утре ще излезе по вестниците. — Извърна се, за да напълни каната. Пусна тънка струя вода, след това се върна и я изсипа в кафе-машината. — Не мисля, че съм готова да го понеса. Все още не мога… — Тя поклати глава, не знаеше как да завърши изречението. — Прекалено много се стовари на плещите ми. Искам да ви попитам — как се справят другите хора с нещо подобно? Когато открият, че… е, знаете.