Накрая, пак по съвет на адвокатите, Дийн й се обади.
Позвъни й от скрит номер, затова беше напълно неподготвена, когато вдигна телефона и чу гласа му.
— Здравей, Софи.
Тя мълчеше. Сякаш някой я бе стиснал за гърлото и не можеше да диша.
— Софи? — повтори той. — Там ли си?
— Да — каза тя. Само това успя да произнесе.
— Как можеш да ми причиняваш това, след като знаеш, че съм невинен? — попита той.
Тя пое дълбоко дъх. Гневът освободи белите й дробове.
— Едва ли можеш да се наречеш невинен — отвърна му.
— Но не съм го направил аз. Трябва да ми повярваш.
— Така ли мислиш? Повярвах ти, когато каза, че ме обичаш. Не съм длъжна нищо да правя.
Тонът му стана отбранителен.
— Не съм единственият съпруг, който е изневерявал.
— Ако това ти е извинението, не струва и пукната пара.
— Това ли искаш от мен? Извинение?
— Не. Искам да ме оставиш на мира. Няма да ти помогна, Дийн. Не ми се обаждай повече.
— Не постъпвай така, Софи. Ти не си такава. Познавам те. Не си такъв човек.
— Изглежда никой от нас не познава другия така добре, както си е мислел — отвърна Софи и затвори.
Оттогава не бе говорила с него, макар че всеки ден присъстваше в мислите й. Но знаеше, че ще е така. Не бе очаквала обаче да мисли толкова често и за Алекс, макар че не се бяха чували от нощта преди ареста на Дийн. Та чак до деня, в който съдебните заседатели се оттеглиха да вземат решение.
Тя привършваше кафето си, когато телефонът иззвъня. Смяташе, че й се обажда началникът на ремонтната бригада, за да я уведоми как вървят нещата в магазина. Но когато вдигна, чу един познат нисък глас да казва:
— Софи. Аз съм.
— Кой е? — попита тя, макар че прекрасно знаеше отговора.
Той не се върза.
— Преди не играеше игрички — пошегува се Алекс.
— Какво очакваш, след като не си се обаждал девет месеца?
— Но не спирах да мисля за теб.
— Да мислиш как не искаш да ми се обадиш ли?
— Каза ми, че не трябва да се виждаме известно време — припомни й той.
— О, я стига. Кой сега играе игрички? — заяде го Софи.
— Добре, права си. Но мога да обясня.
— Слушам те.
— Не по телефона.
— Добре, тогава… да се срещнем? — опита се да прозвучи небрежно, но май не успя да го изиграе много добре.
— Този следобед се надявам да излетя — каза той.
— Къде отиваш?
— В Сейнт Бартс.
— Искаш да кажеш, че си изчакал да ми се обадиш точно преди да напуснеш страната?
— Не го планирам отдавна. Купих билетите тази сутрин — поясни той.
— Значи просто хрумване, така ли?
— Ами нещо такова. Мислех си, че ще ти се отрази добре, ако заминеш някъде за малко. Поне докато произнесат присъдата.
— Искаш да кажеш, че…
— Надявах се да дойдеш с мен — довърши той.
Софи се засмя.
— Обаждаш ми се изневиделица след близо девет месеца и очакваш да се кача с теб на самолета за Сейнт Бартс само с няколко часа предупреждение? Да не си се побъркал?
— Да — призна си той. — Но се обзалагам, че и ти си побъркана.
78.
Сюзан и детектив Акерман
Сюзан затвори телефона и извика:
— Няма да повярваш!
Акерман подаде глава от кухнята. Държеше лъжица и носеше престилката, която Сюзан му бе подарила за Коледа. На нея пишеше: „Жена ми не може да готви“. Но преди да му я даде, беше зачертала „жена ми“ и беше написала отгоре „приятелката ми“. Когато той отвори пакета и извади престилката, погледна я за момент и каза:
— Много ми харесва. Но има един проблем — и посочи зачертаната дума.
— Оправила съм го — изтъкна Сюзан.
Той поклати глава и извади малка кутийка от джоба си.
Сега на престилката „приятелката ми“ беше зачертано и отново бе написано „жена ми“.
— Ела в кухнята да ми разкажеш — нареди й Акерман.
Сюзан се върна при него в кухнята.
— Ммм, мирише разкошно. Какво готвиш?
— Тако.
— А, да, вярно. Не слагай прекалено много сос „Табаско“.
— Никога не прекалявам с него.
— За теб никога не е достатъчно люто. Кълна се, че часове наред не можех да хапна нищо, след като последния път ядох от твоето тако.