Спогледаха се. Само един човек имаше номера им тук, адвокатката на Алекс — Рут. Беше й казал да не звъни при никакви други обстоятелства, освен след произнасяне на присъдата от съдебните заседатели.
Нямаше какво друго да е.
— Аз ще вдигна — каза Алекс. Стана и влезе в стаята.
Софи зарея поглед над океана. Усети, че диша в ритъма на прибоя.
От стаята зад себе си чу как Алекс вдигна телефона. След няколко секунди мълчание каза:
— Благодаря, че се обади. Дочуване.
След миг се върна на терасата и седна на стола до нея.
Софи продължаваше да гледа право пред себе си. Алекс неловко се покашля.
— Съдебните заседатели са произнесли присъдата. — Млъкна, очевидно очаквайки някаква реакция от нея.
Тя не помръдна. И той продължи:
— Решили са, че е виновен.
Без да помръдва, тя попита:
— А присъдата?
— От двайсет и пет години до доживотна.
Софи притвори очи.
— Скъпа?
— Може ли да остана за малко сама? — попита тя.
— Разбира се.
Чу как Алекс става, а когато до нея долетя звукът от затварящата се след него врата, отвори очи. Всичко си беше точно същото. Почака емоцията да се върне. Не беше сигурна какво ще изпита. Трябваха й няколко пълни с тишина минути, за да е сигурна какво чувства. Беше… облекчение.
80.
Софи и Алекс
Алекс се върна в стаята след час. Влезе внимателно, готов да излезе отново, ако тя пожелае да остане сама по-дълго.
Завари я да седи на терасата на същото място, както я бе оставил, сякаш цял час не бе помръднала.
Алекс се отпусна до нея. Погледна я, тя все още се взираше в океана. Затова и той обърна очи натам, като че ли всички отговори бяха на хоризонта, където синевата на морската шир се сливаше със синевата на небето. И двамата мълчаха. Накрая Алекс предложи:
— Искаш ли да отидем да се гмуркаме?
Тя се усмихна, тържествената атмосфера бе стопена.
— Да — отвърна. — С удоволствие.
Облякоха си банските, слязоха на плажа и наеха моторна лодка, която да ги закара на някое уединено място на юг, надолу по брега, където да се гмуркат. Лодката полетя и заподскача по вълните, двигателят й ревеше толкова силно, че не се чуваха какво си говорят. Когато човекът, управляващ лодката, го спря, все едно се потопиха в течна тишина. Сложиха си плавниците и маските, скочиха във водата и потънаха в друг свят. Стрелкащите се около тях риби имаха невероятни, причудливи цветове: крещящо жълти ивици върху кадифено черно, оранжевото беше толкова ярко и греещо, че рибите приличаха на осветени отвътре, синьото се съчетаваше с наситено мораво. Алекс се пресегна да я хване за ръката и двамата заплуваха заедно през кристалночистата вода.
Когато се върнаха в хотела, Алекс я пусна да се изкъпе първа. След това и той влезе под душа и като приключи, излезе при нея на терасата. Слънцето залязваше.
— Вечеря? — попита той.
Тя кимна.
На вечеря Софи сама се изненада от апетита си. Не изпитваше никакъв глад, докато не сервираха храната. В този момент изведнъж озверя. Изяде абсолютно всичко в чинията си, но забеляза, че Алекс едвам докосна своята.
След вечеря тя предложи да се разходят. Поведе го по плажа, далеч от бунгалата и хората, и след десет минути вече не виждаха никакви признаци на цивилизация. Зад тях имаше тъмна ивица дървета. Пред тях — тъмна вълнуваща се вода.
Софи седна на пясъка, все още напечен от слънцето.
Алекс се отпусна до нея.
Седяха и мълчаха. Бяха прекарали в мълчание по-голямата част от деня, но това беше споделено мълчание. Мълчание на неизреченото съгласие. Сега беше малко по-различно. Мълчанието беше пълно с предчувствия.
Тя зарови пръстите на краката си в пясъка, докато усети студения, незатоплен от слънцето слой. Накрая проговори.
— Има ли някакъв проблем, Алекс?
Усети как той се стегна. Но когато заговори, гласът му беше спокоен.
— Какво имаш предвид? Всичко е наред.
Тя кимна и остави тишината да ги погълне за още известно време. След това отново заговори.
— Искам да те попитам нещо.
Той се обърна и я погледна, но тя не можа да разгадае изражението му в тъмното.
— Какво?
— Исках да те попитам защо чака девет месеца, преди да ми се обадиш. По телефона каза, че ще ми го обясниш лично. Но оттогава не си продумал и дума по въпроса.