Той не отговори веднага. Взе шепа пясък, разпери пръсти и го остави да изтече между тях. Чак когато дланта му остана празна, заговори:
— Знам, че ти дължа обяснение. Исках да ти кажа, но непрекъснато отлагах.
— Мисля, че вече е време — отбеляза Софи.
Той въздъхна.
— Трябваше да го направя по-рано, но бях егоист. Толкова много исках тази седмица с теб. И тя беше прекрасна.
— Говориш, сякаш всичко е свършило.
Алекс вдигна очи към нея.
— Така ли е? Всичко ли свърши? — попита тя.
— От теб зависи, ти ще решиш… когато чуеш каквото имам да ти казвам.
— Добре — съгласи се Софи. — Слушам те.
Алекс сведе отново поглед, но този път започна разсеяно да чертае фигури в пясъка. Накрая ги изтри с опакото на дланта си.
— Трябва да се върна малко назад, когато за първи път дойдох при теб за помощ след убийството на Джулия. Помниш ли как бързо се сближихме?
Тя кимна.
— Е, от моя страна това беше… как да се изразя?
— Пресметнато? — помогна му Софи.
— Да. Звучи бездушно. Но да, беше пресметнато. Исках да те накарам да се влюбиш в мен.
— Разбирам — промълви Софи, взряна в скута си. Забеляза колко силно стискаше вплетените си пръсти. — Имаше нужда от помощта ми. Когато това приключи, и с нас беше свършено. Не ми се обади, защото не си бил влюбен в мен.
Алекс припряно възрази.
— Не заради това не ти се обадих. Точно обратното.
— Обратното ли? — Софи вдигна очи.
— Осъзнах, че те обичам, глупаче. Искам да кажа, че и сега те обичам.
— И затова не ми се обади?
— Да. Дори се заклех никога да не ти се обаждам.
— Защо? Да не би да се боеше от риска?
— Не. Поне не за себе си.
— А за мен ли се боеше?
— Да. Защото знаех какво преживяваш. Бях те използвал също толкова хладнокръвно и преднамерено като съпруга ти. Знаех, че съм те лъгал също като него. И че ти заслужаваш повече. Заслужаваш мъж, който да е напълно искрен и открит с теб. Човек, на когото можеш да се довериш напълно. А… аз знаех, че не мога да бъда този човек.
Софи усети, че нещо я стиска за гърлото, което значеше, че щеше всеки момент да се разплаче.
— Тогава защо ме доведе тук? Защо направи това с мен? Ще ми се никога да не ми се беше обаждал. Да ме беше оставил на мира. — Понечи да стане от пясъка. Очите й се пълнеха със сълзи, които не можеше да спре, и заради тях не виждаше много добре.
Алекс се пресегна, хвана я за китката и не й позволи да се изправи. Тя започна да се дърпа, за да се освободи от хватката му.
— Не, почакай. Не ме остави да довърша. Оказа се, че греша.
При тези думи тя спря да се дърпа.
— Какво искаш да кажеш?
— Бях сигурен, че не мога да бъда този човек. Но месеците си минаваха, а аз не можех да те изкарам от ума си — и си помислих, че виждам начин, по който да се превърна в мъжа, когото заслужаваш. Но ми отне девет месеца да събера кураж.
— Кураж за какво? — учуди се тя.
— Да бъда честен с теб. И да ти кажа истината.
— Кураж? Защо? Толкова ли беше трудно да ми кажеш това?
— Не, не беше трудно.
— Тогава защо чака толкова време?
— Не това имах предвид — уточни Алекс. — Още не съм го направил.
— Кое?
— Не съм ти казал истината. Не и цялата истина. Има още нещо.
— Не те разбирам — поклати глава тя. — Какво още би могъл да ми кажеш?
Алекс не отговори на въпроса й, а стисна толкова здраво ръката й, че я заболя.
— Чуй ме, знам, че ще постъпиш както сметнеш за правилно — каза той след дълго мълчание. — Но искам да знаеш, че те разбирам. Така беше още като взех решението.
— Плашиш ме — промълви Софи.
— Никога няма да ти дам повод да се страхуваш от мен, Софи. Искам да го знаеш. Разбра ли ме?
Изпита желание да му извика: „Какво има?“ Но той говореше толкова развълнувано, че тя само каза:
— Разбрах.
— Помниш ли, когато детектив Акерман твърдеше, че е сигурен в моята вина?
Тя кимна.
Алекс пое дълбоко дъх.
— И беше прав. Виновен съм.
Софи поклати глава.
— Не. Не ти вярвам. Лъжеш.
— Не те лъжа. Беше прав за мен. Аз убих първата си съпруга.
— Ти… ти…
— Аз я убих — повтори тихо Алекс.
— Но предишните й опити за самоубийство…
— Те са самата истина. Когато се запознахме, тя току-що бе излязла от болницата. Беше след втория й опит. Беше в ужасно състояние. Но след като започнахме да излизаме, стана друг човек. Каза, че съм я накарал отново да се почувства жива. Че съм й спасил живота. Прекрасно е, когато някой толкова много се нуждае от теб, когато успееш така да го промениш. В добавка имаше толкова много пари и искаше да ги харчи само за мен. Една вечер се бяхме напили и тя предложи: „Защо не се оженим?“ Аз, разбира се, знаех за миналото й, и преди я бяха обирали бивши съпрузи, затова подписах най-ужасния предбрачен договор, който адвокатите й успяха да измислят. И го направихме. Оженихме се. Всичко беше прекрасно… за известно време. Бяхме женени по-малко от година, когато тя отново започна да се влошава. Може би лекарствата спряха да й действат, може би тя спря да ги пие, не знам. Но опитах всичко, за което се сетих. Молех я да отиде при друг лекар. Да взема различни лекарства. Но тя не искаше да стане от леглото. С дни не се къпеше. А един ден стана, облече се и ми каза, че иска развод. Беше решила, че не съм нейният спасител, а истинската причина за проблемите й. Припомних й какво е говорела за мен, какво е изпитвала към мен, как е имала нужда от мен, а тя отвърна, че съм бил хубава играчка… Хубава играчка!? И ми се изсмя, че съм бил толкова глупав, за да подпиша предбрачния договор, защото сега нямало да получа и един цент.