Не го бях планирал. Е, може би малко. Просто прехвърлих в ума си възможностите, макар да си казах, че никога не бих могъл да го направя. Беше като насън. Просто фантазия. Напълно безобидна. Само че една вечер тази фантазия стана реалност. Действах като робот. Поисках да говоря с нея за раздялата ни. Заявих, че не искам да създавам проблеми и я поканих на питие. Разтворих цяла шепа клонопин в коктейл от джин и тоник, защото има същия горчиво-сладък вкус. Седнахме и двамата пихме. Не можах да повярвам колко бързо припадна. Занесох я до колата. Оставих лист, химикалка и телефона до нея, след това включих двигателя. И отидох на парти. Чувствах се добре. Бъбрех с хората. Останах до късно. Когато се прибрах… я извадих от колата и я оставих на пода в кухнята. Обадих се в полицията и дори на няколко пъти опитах да й правя изкуствено дишане, защото реших, че това е естествената реакция, дори когато няма надежда. Отначало полицаите бяха много добри с мен и ми съчувстваха. Всичко вървеше добре, докато не се появи детектив Акерман. Поговорих с него само минута и разбрах, че ме подозира. Просто беше сигурен, че аз съм я убил. Не знам как, но беше разбрал.
Но, Софи, кълна ти се, не аз убих Джулия. Не бих могъл да го извърша отново, дори не мисля, че осъзнавах какво правя и първия път, просто бях натрупал прекалено много омраза. И не заради това, което направи първата ми жена. Тя просто освободи у мен някаква лавина, събирала се с години. Само така мога да си го обясня. Вярно е, мразех Джулия, но не съм я убил и не съм натопил съпруга ти, както си мисли Акерман. Макар че не мога да го виня, че смята така. Логично е. Знае, че съм убил първата си съпруга. Естествено е да си мисли, че съм виновен и за смъртта на втората. Но не съм. Не знам дали ми вярваш, но това е самата истина.
Софи седеше тихо и неподвижно през цялото време, докато Алекс говореше, и гледаше бавно приближаващите се светлинки на голям пътнически кораб, който идваше от хоризонта.
Когато заговори, тя продължаваше да се взира в светлинките, а гласът й не издаваше нищо от това, което си мислеше.
— Защо ми разказваш това? — попита.
— Искам да бъда с теб, Софи. Знам, че звучи откачено, но искам да се оженя за теб. Сигурно си мислиш, че ми стигат толкова бракове. Но аз желая друг вид брак вече. Искам да съм с човек, който наистина ме познава. Не съм особено добър човек. Но искам да бъда добър с теб. Веднъж ми каза, че би могла да простиш почти всичко, стига да не те лъжат. Не се хващам за думите ти като удавник за сламка. Знам, не си предполагала, че истината може да е чак такава. Извърших нещо непростимо. И ти обясних защо, но съм наясно, че нямам извинение за подобно деяние. Предполагах, че вероятно ще сметнеш за свой дълг да ме предадеш на полицията, но реших въпреки това да рискувам. Искам да ти кажа, че… каквото и да решиш, ще те разбера.
Зачака реакцията й, но тя мълчеше. Все още се взираше над водата.
— Всичко е наред — каза той тихо. — Можеш да ми кажеш какво си мислиш. През последните няколко месеца съм си представял този разговор сигурно хиляди пъти. Премислил съм всеки възможен отговор. Каквото и да кажеш или направиш, няма да ме изненада.
Тя най-накрая се обърна към него и той колкото и да се опитваше да отгатне реакцията й, не успяваше, защото лицето й бе непроницаемо.