След няколко секунди Алекс кимна, сякаш за да потвърди някаква своя мисъл.
— Няма нужда да казваш каквото и да било. Знаех си, че е невъзможно.
— Кое е невъзможно? — попита Софи със същото странно и непроницаемо изражение.
— Ами абсурдно е да си мисля, че човек като теб изобщо би си помислил да бъде с мен след всичко, което съм направил.
— Човек като мен? — повтори Софи. — Какво искаш да кажеш?
— Някой… — Алекс търсеше точната дума, но накрая каза само: — … добър. Някой истински добър човек.
— И защо си мислиш, че съм добра?
— Взе такива трудни решения. Например, когато откри, че съпругът ти е имал връзка с Джулия. И въпреки че го обичаше, направи тежкия избор да го предадеш на полицията. Навярно ще направиш същото и с тази информация. И може би дори точно това искам. Не знам.
Отново настъпи дълго мълчание. След което тя изведнъж го наруши.
— Казвала ли съм ти някога любимия си цитат?
— Не. Да не е на Агата Кристи?
— Не, но би могъл да е неин. Цитатът е: „Никой не познава никого достатъчно добре“.
Алекс се намръщи.
— Да не искаш да кажеш, че не те познавам добре?
— Работата е там, че доскоро и аз не се познавах.
— Не те разбирам. Какво имаш предвид?
— Винаги съм мислела, че с баща ми сме най-противоположните хора на света. Беше истински шок да установя, че съм същата като него. Всичко, което изброи и което според теб ме прави добър човек, така наречените от теб „трудни решения“ — не са това, което си мислиш.
— Искаш да кажеш, че си предала доказателствата на полицията, защото си била гневна на съпруга си и си искала да го накажеш? Така ли е? Това е нормална човешка реакция. А ти направи толкова много други добри дела. Помогна ми, въпреки че не беше длъжна, дори не беше сигурна дали съм виновен или не.
— Имах причина да ти помогна — отбеляза Софи.
— Защото се влюби в мен ли?
— Не. Не затова.
— Тогава защо?
— Помогнах ти, защото знаех, че не си го извършил ти.
— Но как би могла? Да не би да си видяла съпруга си да излиза през онази нощ? Да не би да си го проследила и да си станала свидетел на всичко? Така ли беше?
— Не. Той не е излизал в онази нощ. Беше точно там, където каза в съда — спеше на дивана.
Алекс поклати объркано глава.
— Не разбирам. Тогава няма как да знаеш, освен ако…
Софи завърши изречението вместо него:
— Освен ако не съм я убила аз.
81.
Софи и Алекс
— Не — поклати глава Алекс. — Не си. Не би могла. — Млъкна и остана замислен няколко секунди. След това добави учудено: — Но как?
— С хлороформ и въже.
— Не това питах.
— Знаеш как — каза Софи. — Натрупваш толкова много омраза, та имаш чувството, че ще се пръснеш. Толкова много болка, че искаш хората, които са те накарали да страдаш, да ги заболи колкото и теб.
— Тогава защо не уби съпруга си?
Тя се засмя.
— Повярвай ми, мислих и за това. Не го направих, донякъде защото бях наясно, че по-трудно ще отърва наказанието, но най-вече защото исках той да страда. Исках да разбере какво означава целият ти живот да бъде съсипан от човек, за когото си мислил, че те обича.
— И реши да го натопиш за убийството на Джулия?
Софи кимна.
— Значи през цялото време си знаела, че са любовници.
Софи отново кимна.
— И откога?
— От много отдавна го подозирах, че ми изневерява — призна тя. — Още преди баща ми да почине. Но се уверих в деня, в който се местихме и намерих обецата. Реших, че може да е приключил връзката си. Че може би наистина е искрен, когато казва, че иска преместването да бъде ново начало за нас. — Усмихна се. — Но тази илюзия не изтрая дълго. Когато започна още повече да закъснява, разбрах, че всичко си продължава както и преди.
— И кога разбра, че става въпрос за Джулия?
— Беше въпрос на късмет донякъде. Знаеше ли, че се срещаха на игрището за голф зад вашата къща? Дийн паркираше пред кънтри клуба и отиваше пеша до малката горичка под хълма. Нямаше представа, че съм започнала да излизам на разходка по игрището вечер. И веднъж, докато се разхождах, чух гласа му. Чух и женски глас. И тогава… — Софи потръпна. — Тогава разбрах, че работата е много лоша. Осъзнах, че не е искал да се преместим, за да започнем нов живот. Беше се преместил заради нея.