— Тогава ли реши да го направиш?
Тя го стрелна с поглед.
— Разбира се, че не. Хората залитат в извънбрачни връзки. Може да се случи на всеки и много пъти тези забежки приключват и семействата се събират отново. А аз обичах Дийн. Бог ми е свидетел, че дори бих го оставила да продължи да ми изневерява, ако това беше цената да запазим брака си. Дори понякога си мислех, че не съм му достатъчна. Звучи ужасно, нали? — Лицето и се сгърчи.
— И какво те накара да промениш това си решение? — попита Алекс.
Софи не отговори веднага. Зари стъпалата си с още пясък, пълнейки целите си шепи. Потупа купчинката и продължи.
— Разбрах, че всичко е било лъжа. От самото начало. На баща ми поставиха диагнозата рак точно преди да се запознаем. Не му даваха повече от шест месеца и след смъртта му аз щях да го наследя. Или поне такива сметки си е правил Дийн. Затова се ожени за мен.
— И нямате предбрачен договор?
— Разбира се, че не. Бях влюбена.
— И кога според теб Джулия се е намесила в играта?
— Не съм много сигурна. Не мисля, че е станало преди да се оженим, макар че няма как да знам. Както и да е, убедена съм обаче, че преместването в Кънектикът е било нарочно. Дийн се е притеснявал, че мога и да не му дам развод. Но в Кънектикът не е задължително да има виновна страна при развода и законите са много по-либерални от тези в Ню Йорк при подялбата на имуществото. Освен това покупката на къщата и мебелите даде на Дийн възможност да превърне част от наследството ми в истинска семейна собственост.
— Много хладнокръвно — подхвърли Алекс.
— Студено като лед — съгласи се Софи. — Мисля, че сърцето му е от лед.
Млъкнаха отново. В нощната тишина се чуваше само прибоят на океана. Алекс възобнови разговора.
— И как разбра всичко това?
— Помниш ли как се добрах до имейлите, които дадох на полицията?
— Отбила си се в работата му, когато си знаела, че няма да е там. Помолила си да го почакаш в кабинета му и си знаела паролата за електронната поща.
— Бях го правила и преди това.
— Кога?
— Месеци по-рано. През лятото. След като ги видях заедно. И така разбрах.
— Разбра всичко, така ли?
— Да. Сякаш… целият свят се срути върху мен. — Тя вдигна поглед, като че ли да провери дали светът отново не се е надвесил заплашително над нея. Небето бе осеяно с облаци, но на места беше ясно и през дупките грееха множество звезди. — Стори ми се, че изгубих посока.
— И какво направи?
— Нищо. Абсолютно нищо. Почти не ставах от леглото. Прекарвах по-голямата част от дните в плач. Мислех си, че не съм постигнала нищо. Бях жалка нещастница. А ми бяха предоставени всички шансове…
— Освен семейство, което те обича…
— Но толкова много хора са постигнали значително повече с далеч по-скромни изходни възможности от мен. А какво бях направила аз? Най-голямото ми постижение беше, че съм се омъжила за човек, който никога не ме е обичал и е с мен само заради парите ми. А когато прочетох и имейлите… Трябва да видиш какво е писал Дийн за мен. Че съм най-досадното и скучно същество, което някога е виждал. Че с парите, които съм имала, съм можела да постигна всичко, а аз само съм четяла криминалета и съм решавала кръстословици. Че постоянно съм се извинявала и когато чуел гласа ми, му се искало да крещи. Че щял да полудее, ако трябвало да изкара още една година с мен.
— Май е още по-голям задник, отколкото си мислех — процеди ядно Алекс.
— Работата е там, че имаше частица истина във всичко, което бе написал. Точно това ме накара да се почувствам толкова ужасно. Все едно се видях през неговите очи. И гледката никак не ми хареса. Много мислех да се самоубия. Бях на крачка да го сторя. Знаеш ли кое ме спря?
— Кое?
— Дийн ми каза, че ставам като майка ми. И осъзнах, че е прав. По-прав, отколкото предполагаше.
— Каза ми, че майка ти се е самоубила — припомни й Алекс.
— Да, но не ти обясних защо. — Софи придърпа колене към гърдите си.
Алекс досега бе държал ръката си върху крака й, но в този миг остави дланта си да падне в пясъка между тях.
— Беше по-млада от мен, когато го направи. Това казвала ли съм ти го?
Алекс се пресегна отново към нея, но Софи дори не го погледна, затова той само промърмори:
— Не. Не знаех.
— Майка ми се самоуби, когато баща ми поиска развод. Намерих предсмъртното й писмо на десет години, докато ровех да търся нейна снимка. Намерих няколко снимки и писмото. В него казваше, че го прави, за да го накаже. За да може смъртта й да тежи на съвестта му до края на живота му. Но не се получи. Знам го. Живяла съм с него. А аз исках отмъщение, което ще има ефект. Ако се самоубиех, той щеше да получи всичките пари и с Джулия щяха да си живеят щастливо до края на дните си.