— Не съм много убеден в последното. Бих им дал не повече от две години. Но си права. Той щеше да получи…
— … всичко — довърши Софи. — Абсолютно всичко. Все едно съм поела всичките му обиди и съм го оставила да ме стъпче. И Дийн, и баща ми все казваха, че съм мекушава. Че позволявам на хората да правят безнаказано каквото си поискат с мен. А аз винаги им отвръщах, че мога да се грижа за себе си. Те не ми вярваха.
— Огромна грешка — вметна Алекс.
Тя го погледна и се усмихна.
— Не вярваха, че мога да изпитвам гняв. Но аз мога. И го изпитах. Бях толкова гневна, че можех да убия човек. Тогава ми хрумна идеята. Казвала ли съм ти, че винаги съм искала да напиша криминален роман?
— Не. Никога не си го споменавала.
— Но точно това смятах да направя, когато напуснах работа. Ала не стигнах далеч. Затова реших да създам сюжет на живо.
— Още не мога да си представя как си успяла — каза Алекс.
— Не беше толкова трудно. Всичко едно по едно си дойде на мястото. Исках да накисна Дийн за убийство. Смятах да го направя на открито, защото можех да изкарам Джулия навън през нощта. Тя щеше да си мисли, че отива на среща с Дийн. Бях наясно, че за да мога да натопя Дийн, местопрестъплението трябва да е недокоснато, затова трябваше аз да намеря трупа. След това подслушах разговора между Присила и Джулия за украсата за Хелоуин и ми хрумна да я обеся в двора отпред. Докато се разхождахме с Присила, щях да се погрижа да намерим трупа заедно.
— Но как изкара Джулия навън? И какво направи с Дийн?
— Оставих съобщение в пощенската кутия. Разбирах, че е малко рисковано, но мога да имитирам почерка на Дийн много добре. И знаех как й пише от имейлите му до нея, затова не вярвах да се усъмни. Същия ден сготвих на Дийн любимото му ядене — чили. Беше готово, когато се прибра, порцията му бе пълна със счукани успокоителни хапчета. След половин час вече спеше на дивана пред телевизора. Облякох един от костюмите му, няколко чифта чорапи и обувките му. Напълних една раница с гири, които тежаха около двайсет и пет килограма, за да може дълбочината на стъпките да е като на човек с неговото тегло. Освен това си прибрах косата под шапка за баня и сложих шапката и ръкавиците на Дийн. След това отскубнах малко косми от косата му, заедно с корените. Той не усети нищо. Беше напълно упоен. Накрая отидох да се видя с Джулия.
— И?
— Действах като насън. Точно така беше. След като тя припадна, стана напълно тихо. И тогава… го направих. В онзи момент ми се стори много кротко и спокойно. Но на следващата сутрин, когато я видях да виси от дървото… в нея нямаше нищо спокойно. — Лицето на Софи се изкриви, като си спомни гледката, сякаш без да иска, бе докоснала болезнено място.
— И дойде да ми съобщиш — каза Алекс.
— Да, и точно тогава започнаха изненадите. Мислех, че ще трябва да те държа далеч от местопрестъплението, но ти сам реши да не пипаш нищо. Не можех да си обясня защо. Знаех, че ще си първият заподозрян, но си мислех, че лесно мога да насъскам детективите след Дийн. Ала винаги нещо не става по план. Детектив Акерман ти имаше зъб, ти се държеше доста странно, което никак не ми помагаше. Затова разбрах, че ще трябва да се намеся и да помогна да бъдеш очистен от подозрения.
— Но нали аз дойдох при теб? — почуди се Алекс.
— Ако се беше забавил и десет минути, сама щях да потропам на твоята врата — усмихна се Софи.
— Значи през цялото време, докато съм си мислел, че те използвам, ти си използвала мен?
— Като се престорих, че се влюбвам, получих много добро извинение да се навъртам около теб, въпреки че изглеждаше малко откачено.
Алекс се засмя.
— Ти си гросмайстор, а ние сме били само пешки, които си местела по дъската.
— Не. През половината време бях изплашена до смърт. Трябваше да ме видиш, когато детективите дойдоха у нас за първи път. Мислех си, че само ще ме погледнат и веднага ще разберат, че аз съм го направила.
— Значи през цялото време си била ти — промърмори Алекс и поклати глава.
— Казах ти, не съм добър човек. И знам, че трябва да живея с това, което направих. Но поне сега съм направила нещо.
— И още как. Не си играеш с дреболии.