— Наложи се да си тръгне — каза Присила.
Сюзан разказа подробностите.
— За съжаление Канди вече няма да е част от нашия литературен клуб.
— Така ли? — Джулия вдигна перфектно оформените си вежди. — И защо?
— Ще си има бебе. Искам да кажа, че ще си осинови — поправи се Сюзан. — Китайче. Ще го вземат в неделя. Казва се Анна.
— Колко благородно от нейна страна — отбеляза Джулия.
Сюзан се поколеба за миг. Понякога й беше трудно да определи дали зад безобидните забележки на Джулия има някакъв скрит смисъл. Но реши, че този път е искрена, и отвърна:
— Да, нали?
— Но сега трябва да намерим кой да я замести — каза Присила.
— Може би някоя симпатична жена ще се нанесе в къщата на Маргарет — предположи Сюзан.
— Но това ще отнеме векове — въздъхна Присила.
— Всъщност, няма — намеси се Джулия.
Присила я изгледа учудено.
— Какво имаш предвид?
— Една двойка вече си е насрочила оглед на имота.
— На Маргарет ли? Откъде знаеш? — попита Присила.
Джулия сви рамене и на лицето й се появи лека усмивка.
— Едно птиченце ми каза.
— Кое? — настояваше Присила.
Джулия отметна коси назад, леко раздразнена, че я притискат да разкрие източника си.
— Продава я моята агентка по недвижима собственост. Тя ми каза.
— Е, добре тогава — заключи Присила. — Но дори и да я купят, жената едва ли ще е като Канди.
Вечната оптимистка Сюзан не бе съгласна.
— Никога не се знае. Може и да е по-добра.
6.
Софи и Дийн
— Намерих! — обяви веднага Дийн, когато Софи вдигна телефона.
— Какво си намерил? — Софи се опитваше да си представи какво би могъл да изгуби. Портфейлът си? Куфарчето? Мобилният си телефон?
— Намерих нашата къща.
Трябваше да се досети — когато Дийн се захванеше с нещо, при него почти нямаше интервал във времето между мисъл и действие. Веднъж сподели, че май му се иска нова кола, и на другия ден докара вкъщи БМВ. Точно това я очарова у него още от първата им среща, но пък не си бе дала сметка в какво изпитание може да се превърне при дълго съжителство. Само преди няколко седмици й бе споменал за идеята си за преместване. Два-три дни по-късно вече имаше агент по недвижимо имущество, препоръчан му от колега. А след това си замълча.
Когато Дийн действаше импулсивно, тя ставаше разсъдлива. Разсъдлива беше думата за нея. Дийн описваше характера й не толкова ласкателно. Когато Софи се опитваше да се защити и казваше, че обича да обмисля спокойно всички възможности, преди да направи нещо, той отвръщаше, че може с часове да се чуди дали иска да стане сутрин от леглото или не.
— Тази къща е идеална, уверявам те. Имаме уговорка за оглед утре.
— Но утре е вторник. Трябва да си на работа — запротестира тя, ала Дийн знаеше, че това в превод означава: „Имам нужда от още време“. Разбра скритото послание, както хората, с които живееш от години, разбират истинското значение на думите ти все едно е произнесено на глас.
— Взимам си свободен ден. Уверявам те, това е нашата къща. Излязла е на пазара преди няколко дни и ако не предприемем нищо, някой ще ни я измъкне под носа. Какво съм ти казвал винаги? Бавните и сигурните не печелят състезанията. Всички приказки за стабилността са измислени, за да се чувстват по-добре непохватните деца. Човек трябва да посяга и да взима това, което му се иска. Иначе някой друг ще го докопа преди него.
Тя въздъхна.
— В колко часа утре?
— Така те искам! Уговорката ни е за десет. Ще се върнем по светло.
— Какво мислиш? — прошепна Дийн в ухото на Софи.
Агентката по недвижима собственост бе излязла навън под претекст, че иска да си провери съобщенията, но истинската причина бе да ги остави да си поговорят за къщата. Софи я виждаше през плъзгащите се стъклени врати с прилепнал до ухото телефон „Блекбъри“.
— Прекалено голяма ми се струва — каза Софи. — Все едно ще живеем във Версай.
— Не се шегувай с тези неща — отвърна й Дийн. — Всъщност в Гринич има къща точно копие на Малкия Трианон. Бих предложил да купим нея.
— Шегуваш се.
Дийн поклати глава.
— Ще ти я покажа на път за вкъщи. В сравнение с нея тази хич не е голяма. И нали затова се местим от Ню Йорк — за повече пространство. — Той разпери ръце, за да й покаже. — Цял живот си живяла в града. Нямаш представа какво е да имаш достатъчно място, за да дишаш спокойно. Пък и на кого му пука колко е голяма? Можем да си я позволим.