Предполагаше, че е прав, но все още не се бе адаптирала към мисълта, че парите на баща й сега са нейни. Въпреки че бе израснала в лукс в градска къща с всякакъв вид персонал, никога не бе разполагала със собствени пари. Можеше да има каквото си пожелае, но преди това трябваше да го пожелае.
— Може и да сме в състояние да си го позволим, но дали е разумно да купуваме нещо само защото можем да си го позволим? — попита тя.
— Разбира се, че не. Трябва да купуваме неща, които ни харесват. А на мен тази къща много ми харесва.
Беше в стил ранен Тюдор, отдалечена от шосето и оградена с огромни дъбове. Предните стаи бяха малко тъмни, но задните бяха с големи прозорци и плъзгащи се стъклени врати, водещи към верандата. В задния двор също имаше дъбове, зад които се простираше зелена морава, преливаща в голф игрището.
Истината беше, че и на Софи много й хареса. И трябваше да признае, че в Гринич е страхотно красиво — имаше тесни виещи се улички, обрамчени с каменни огради и засенчени от вековни дървета. Но разумната й страна я възпираше да възкликне: „Да я купим“.
— И след като решим, че това е нашата къща, аз трябва да тръгвам — добави Дийн нетърпеливо.
Докато разговаряха, Софи разсеяно гледаше през плъзгащите се стъклени врати. Наклони глава на една страна и каза малко замислено:
— Проблемът е, че не искам да купувам нищо от тази жена. Пълна кучка е.
Дийн рязко завъртя глава и се вгледа в нея — но по-интересното за Софи беше, че и агентката също рязко се извърна.
— Какви ги приказваш? Беше ужасно мила с нас.
Дийн имаше предвид, че беше ужасно мила с него.
Жените винаги бяха много любезни с Дийн. Така става, когато приличаш на манекен, имаш степен по бизнес администрация от „Корнел“ и по право от „Кълъмбия“ и вече си намерил партньор в живота.
— О, само се шегувах — отстъпи Софи.
— Понякога чувството ти за хумор е малко странно, знаеш ли? — Дийн очевидно се опитваше да запази спокойствие. — Защо не забравим за агентката? Не ми пука за нея. Само за къщата…
— Може ли пак да отидем да погледнем задния двор? — прекъсна го Софи.
Дийн й хвърли още един учуден поглед, но след това сви рамене.
— Разбира се. Щом искаш.
Поведе я през плъзгащите се врати навън към двора, където агентката точно произнасяше: „Да. Разбирам. Но не можем просто… Добре, разбрах.“ Вдигна пръст към тях, за да ги помоли да изчакат един момент.
— Да, добре. Вижте, можете ли да почакате секунда? — Свали телефона от ухото си и покри микрофона.
— Как е? — попита тя.
— Ще разгледаме още веднъж — обясни Дийн.
— Имате ли нужда от мен?
— Не, ще се оправим сами — увери я Дийн.
— Добре, тогава ще си довърша разговора. Ако имате нужда от нещо — обаждайте се.
— Добре. Благодаря.
Софи вече се отдалечаваше по ливадата към игрището за голф. Дийн забърза, за да я настигне.
— Какво, по дяволите, ти става? — попита я.
— Ще ти кажа само след секунда — отвърна Софи и продължи по спускащата се надолу ливада. Не спря, докато не стигна до границата на имота и чак тогава се обърна към къщата. Наистина беше впечатляваща. Въпреки огромните си размери, архитектурният й стил я караше да изглежда уютна — като сгушена в планинска долчинка хижа.
— Какво те притеснява? — попита Дийн след малко.
— Нещо те тревожи, нали?
— Аха. — Софи се обърна към съпруга си. — Тази агентка представлява собствениците, нали?
Той сви рамене.
— Предполагам. И какво общо има това с нашето решение?
— Ами означава, че не работи за нас. Да не говорим, че на колкото по-висока цена продаде къщата, толкова по-голяма комисионна ще вземе.
— Такива са правилата — каза Дийн. — Законите на бизнеса. Все пак можем да договорим възможно най-изгодната цена.
— Само че сме в неизгодна позиция — изтъкна Софи.
— Защото наистина искам тази къща, така ли?
— Точно така. А още повече защото тя знае колко я искаш.
— Не мисля, че съм чак толкова прозрачен. Не казах почти нищо, докато тя ни развеждаше, и не виждам как…
— Сложила е подслушватели в кухнята и ни шпионираше, докато си говорехме — обясни Софи.
Дийн избухна в смях.
— Ти ме разби, скъпа. Кълна се, че това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувал. Това да не ти е ЦРУ?