Джулия сви рамене като че ли й бе все едно.
— Мислех си за поредиците. Чух за „Омнибус на криминалните романи“. Можем да прочетем част от нея. Там има и класика, и нови книги.
— Това е… — започна Присила, млъкна и продължи малко неохотно — … всъщност доста добра идея. И аз си мислех да видим този „Омнибус“, съставен от Дороти Сейърс. Но може би е по-добре да го съчетаем с някои по-нови подборки. Какво ще кажат останалите?
Но щом Джулия и Присила се бяха разбрали, никой друг не смееше да изкаже мнение.
12.
Май
Софи и Дийн
— Софи — извика Дийн. — Софи… Софи! — повиши глас. Бе застанал в гардеробната и разглеждаше редиците с костюми и полиците с ризи и якета.
— Какво има? — попита Софи точно зад него.
Дийн се стресна и се обърна.
— Господи! Ще получа инфаркт така.
— Щеше да ме чуеш, че приближавам, ако не вдигаше такава олелия — отвърна му тя.
— Не мога да си намеря кашмиреното яке. Ти разопакова багажа. Къде си го дянала, по дяволите?
— Излъсках с него мебелите. Къде мога да го дяна? — И Софи погледна през рамото му към полиците. — Трябва да е окачено при костюмите.
— Знам къде трябва да е, но го няма там.
— Да се обзаложим ли?
Той я погледна.
— Защо ли изведнъж започва да ми се струва, че шансовете ми в този облог не са добри?
— Защото наистина не са добри. За какво ти е?
— Имам делова среща след работа утре.
— Но ти винаги ходиш на такива срещи в града с костюми.
— Прекалено добър детектив си. Пипна ме. — И той вдигна шеговито ръце, все едно се предава. — Няма да е в града. В кънтри клуб в Уестчестър ще е. Ще изглеждам доста глупаво с костюм в кънтри клуб, не мислиш ли? Затова се надявам да намериш якето.
Тя наистина го намери точно където би трябвало да е — висеше си в гардероба. Беше се скрило сред костюмите и спортните якета, които Дийн не носеше често. Те бяха изблъскани към края, за да заемат възможно най-малко място. Софи не се учуди, че Дийн не бе успял да го открие, но той малко се смути, когато я видя да излиза от гардеробната със закачалката в ръка.
Подаде му го, а той я прегърна през кръста и я придърпа към себе си, вместо да го вземе.
— Ти си най-добрата.
— Внимавай, ще го намачкаш — предупреди Софи, когато якето се притисна между тях.
— Каква трагедия. — Придърпа я още по-близо към себе си и се гушна в нея по начина, който тя така добре познаваше.
— Още не сме вечеряли — каза Софи. — Пилето по киевски е почти готово… или поне ме остави да изключа фурната.
— Забрави за пилето по киевски — промърмори той.
Само след няколко минути тя точно това и направи, а след това й трябваха два дни, за да разкара миризмата на прегоряло пиле от кухнята, и се наложи да изхвърли тавата.
Софи знаеше, че в някакъв период от брака им сексът ще стане рутинен, но досега това бе единственото нещо, което не се бе влошило с времето, дори и през годината, в която само се караха. Спомни си първия път, когато правиха любов — и колко изненадан беше той. „Изглеждаш толкова срамежлива“, беше й казал. „Аз съм си срамежлива“, бе отвърнала тя. „Но не и в леглото“, бе я поправил той.
По-късно същата вечер, след като тя изхвърли пилето и двамата лежаха в леглото, а Дийн се унасяше в сън, тя попита:
— Значи утре ще се върнеш късно за вечеря?
— Не, не утре, скъпа — промърмори той сънено, обърна се и пъхна ръце под възглавницата. В тази поза приличаше на малко момченце. Тя обичаше да го гледа как спи, но май само този изглед към него й се предоставяше напоследък. Дийн винаги работеше до късно, а сега с пътуването нещата се бяха влошили още повече. През няколкото седмици веднага след преместването той полагаше всички усилия, за да се прибира у дома навреме и да могат да вечерят заедно, дори да е в девет или десет часа. Но след това му възложиха някаква сделка и той започна да се връща вкъщи след полунощ.