Дийн разбираше, че на Софи й е трудно така, и се стараеше да повдига духа й — носеше й малки подаръци или й се обаждаше през деня, но пролетта за нея въпреки това се проточи ужасна и безкрайна. Дните бяха мрачни, сиви и изглеждаха много дълги, а опитите й да пише дадоха нищожен резултат. Измисли точно пет изречения, четири от които зачерта.
Литературният клуб я спасяваше. Софи трябваше да признае, че не хареса твърде Присила, но пък й отдаваше заслуженото за сериозността, с която се отнасяше към криминалните романи. Четоха новия „Омнибус“, после Реймънд Чандлър, след това носителя на наградата „Едгар“ за най-добър роман. Присила се справяше добре със селекцията и срещите винаги бяха оживени. Отначало Софи беше малко скептична към Джулия и Ашли, защото не й приличаха на хора, които четат. И беше права за това — те наистина не четяха, но това правеше реакциите им към книгите още по-интересни. Софи бе свикнала да говори с горещи почитатели на криминалетата, докато работеше в „Черната орхидея“, и откри, че безразличните към този вид книги Джулия и Ашли реагират по доста по-различен начин. Не сравняваха всяко произведение със стотиците други, които бяха чели преди това. Не класираха книгата според каноните на криминалния жанр. Те просто изразяваха личното си мнение, а това беше освежаващо.
Но все пак литературният клуб не можеше да се сравнява със старата й работа, липсваше й животът в града. Дийн й напомни, че не са чак толкова далече и може да ходи там. Той го правеше всеки ден, а тя не се осмели нито веднъж. Истината бе, че се боеше. Страхуваше се какво може да открие, ако се върне. В момента се чувстваше във висящо положение и един погрешен ход можеше да я бутне надолу по склона. Затова прекарваше по-голямата част от времето си в очакване. Чакаше денят да мине. Чакаше Дийн да се прибере. Чакаше нещата да се подобрят — или влошат.
Отначало вярваше на съпруга си, че в работата му е лудница и че когато там се успокои, графикът му ще се нормализира и ще прекарва повече време у дома. Това може да стане всеки миг, уверяваше я той. Затова около седем вечерта тя все поглеждаше вратата. Опитваше се да го примами да се прибере, като приготвяше засукани ястия. Изрязваше си рецепти от вестника и претърсваше магазините за подправки като тамаринд и бомонд. Но Дийн почти никога не се прибираше да вечеря вкъщи. Поглеждаше опакованите ястия във фризера и тъжно и укорително отбелязваше: „Трябваше да ми се обадиш. Можеше да си спестиш труда. Наложи се да остана до късно и поръчах да ми донесат вечеря в офиса.“
Но тя точно затова не се обаждаше. Откри, че предпочита да не знае. Имаше нужда да върши нещо, да има цел. Готвенето сякаш й даваше сигурност, че тази вечер той ще се прибере рано. И наистина на няколко пъти точно така ставаше. Той се втурваше през вратата с големи букети цветя или някой новоизлязъл криминален роман, който бе купил от книжарницата на автогарата.
Софи се успокояваше, че макар да не прекарват много време заедно, поне се разбират. В началото на втората година от брака им имаха доста тежки моменти. Изведнъж се оказа, че не могат да проведат нормален разговор, без да се скарат. Дори когато се опитваше да се съгласява с всичко, което той казваше, пак се стигаше до кавга. Това продължи около осем месеца. След това баща й се разболя и Дийн й даде цялата си подкрепа, като така й показа, че дори в несигурния период не е преставал да я обича.
Поне сега бе по-добре от тогава. Така си говореше тя наум. Но дните се точеха бавно, а през нощта беше още по-зле. Винаги бе страдала от безсъние, но след като се изнесоха от града, едвам успяваше да дремне по няколко часа. Беше си изградила навика нощем да става и да се разхожда по голф игрището, търсейки светещи прозорци по къщите — свидетелство, че има и други хора, които не могат да спят.
Според нея част от причините да не може да спи се кореняха в липсата на шум. Цял живот бе спала на приглушен трафик — таксита, чиито шофьори натискат здраво клаксоните, подскачащи над дупки камиони, а през лятото — долитащи през отворените прозорци човешки разговори. А тук беше тихо. Чуваше се само песента на щурците и шумоленето на вятъра в листата. Всяка нощ лежеше напрегната и ослушваща се до Дийн. И чакаше.