Софи неволно отстъпи назад. В този миг осъзна, че колкото и криминални романи да е прочела, не бе подготвена описаното в тях да й се случи на живо. Лицето бе потъмняло и изцапано, очите — изцъклени, а от устата стърчеше нещо. Отне й известно време, за да разбере, че става въпрос за език.
Беше Джулия.
Всички в квартала бяха виждали Джулия само в идеален вид. Тялото под прозрачната нощница изглеждаше перфектно както винаги. Но лицето… Софи никога не бе предполагала, че смъртта може да е толкова унизителна. И толкова лична.
— Какво да правим? — прошепна Присила, след като свали дланта си от устата.
— Не знам — отвърна й шепнешком Софи. — Да се обадим в полицията?
— Трябва ни телефон. Ще отида да видя дали Алекс си е у дома. О, боже, Алекс — и Присила отново покри устата си с длан. — Как ще кажа на Алекс? Не мога да повярвам, че не знае. Трябва да му кажа. Той трябва да знае — и тя се втурна, внезапно обладана от отговорност.
— Чакай, ще дойда с теб — каза Софи.
Заобиколиха храстите и изкачиха стъпалата до пътната врата. Присила вдигна куражлийски пръст към звънеца и натисна няколко пъти, сякаш искаше с настоятелното звънене да покаже колко сериозна е мисията им.
— Спокойно, идвам — чу се глас от коридора. Вратата се отвори и пред тях застана съпругът на Джулия по халат, с чаша кафе в едната ръка и част от вестник под другата мишница.
— Здравей, Алекс — поздрави Присила, останала без дъх.
— Добро утро, Присила. — Алекс хвърли поглед към Софи. — Здрасти, Софи. Е, да няма пожар? — попита той усмихнат.
Незнайно защо, Софи бе очаквала той да отвори вратата тържествено. Мислеше си, че след като се е случило нещо толкова ужасно, дори хората, които нищо не знаят, би трябвало да са обхванати от мрачни предчувствия и шестото им чувство да подсказва, че нещо не е наред. Но Алекс изглеждаше в отлично настроение.
— Съпругата ти… — започна Присила.
— Боя се, че още не е станала — извини се той.
Става все по-зле, помисли си Софи. Бедният човек си мисли, че жена му е още в леглото. После се зачуди как е възможно да се заблуждава така, докато не осъзна, че най-вероятно не спят в една и съща стая.
— Не, имам предвид… Не знам как да ти го кажа… — заекна Присила и погледна умолително Софи.
— Боя се, че е станал нещастен случай — поде Софи, но още докато го произнасяше, вече съжаляваше за избора си на думи. Със сигурност не беше нещастен случай.
Но подейства. Усмивката на Алекс изчезна и той попита:
— Къде?
Последва ги през двора. Софи сведе поглед и видя, че е бос, без обувки. Стъпалата му бяха дълги, тънки и бели.
Спряха под дървото, което бе привлякло вниманието на Присила. И двете жени го погледнаха, а Присила посочи обесеното тяло на Джулия.
Алекс обърна очи нататък. Потънаха в тишина — не само те тримата, ами целият свят около тях. Беше от онзи вид тишина, която усещаш, когато застанеш пред безкрайно снежно поле.
Софи погледна тревожно лицето на Алекс, но не прочете нищо по него. Беше странно и зловещо безизразно.
— Трябва да се обадя в полицията — каза той и понечи да се извърне.
— Но Алекс, не трябва ли… ъъъ… да я свалим? — предложи Присила, като направи крачка към тялото.
— Стой далеч от нея — каза той дрезгаво.
Присила се спря.
— Не можем просто да я оставим така — протестира тя с леко фалцетен треперлив глас.
— Знам, че гледката е ужасна — обади се успокоително Софи, като сложи ръка на рамото на Присила. — Но мисля, че той е прав. Не трябва да пипаме нищо, преди да пристигне полицията.
— Да, точно това имах предвид — потвърди Алекс и погледна с благодарност Софи. — Имате ли нещо против да останете тук няколко минути, докато вляза да се обадя на полицията и да се облека? Няма да се бавя.
— Разбира се.
Щом чуха пътната врата да се отваря и затваря, Присила се обърна към Софи.
— Това е ужасно. Защо според теб го е направила?
— Ами — поколеба се Софи доста дълго, преди да продължи. — Всъщност не мисля, че го е направила сама.
19.
Детектив Питърс
— Ама че странна работа — каза детектив Питърс, докато се отпускаше на стола си в участъка. Голямата стая беше почти празна, но подредените в редица бюра бяха затрупани с документи, чаши за кафе и самозалепващи се листчета. На човек му се струваше, че всички изведнъж са станали и излезли.