— И как се познава дали имаш ребусен тип мозък?
Акерман се облегна назад на стола си и се замисли.
— Май мога да ти дам пример. Ето ти една задача, да видим как ще се справиш. Става ли?
Трейси кимна.
— Добре. Имаме сграда на двайсет етажа с два асансьора. Много от хората, които работят в нея, се оплакват, че трябва да чакат дълго асансьорите. Как би оправила ситуацията?
Трейси помисли една минута, като барабанеше с токчето си по стената на бюрото му. След това каза:
— Предполагам, че ще направя така — единият асансьор да работи само за първите десет етажа, а вторият — за етажите от единайсети до двайсети. Така ще става по-бързо и хората няма да чакат толкова дълго. — Кръстоса ръце и го погледна, доволна от отговора си.
— Абсолютно логично решение на задачата — съгласи се Акерман. — Но знаеш ли какво биха предложили хората с ребусни умове?
— Какво?
— Да се поставят огледала във фоайето, за да може работниците да не забелязват колко дълго чакат, докато се оглеждат и си оправят прическите.
— Но… това е абсурдно решение. Даже изобщо не е решение.
— Но работи.
— Ала пак трябва да чакат толкова дълго за асансьор — заспори Трейси.
— Вярно, но проблемът е, че се оплакват. Ако им дадеш някакво занимание, ще им се струва, че чакат по-малко, и ще престанат да се оплакват. Което решава проблема.
— Наистина ли работи?
— Като с магическа пръчица — увери я Акерман. — И е доста по-евтино от препрограмирането на асансьорите.
— Не виждам какво общо може да има това с разкриването на убийства — подхвърли Трейси малко злобничко.
— Нима? Ами полезно е да можеш да огледаш една ситуация от различни ъгли.
— И това ли правиш по цял ден?
— Не — усмихна се Акерман. — Правя го, когато чакам да ми изпратят по факса информация за случая. И май по всичко личи, че вече е пристигнала — каза той, като погледна през рамо към Марджи, една от секретарките, която вървеше към него с папка.
— Ето ти информацията, която чакаше — оповести Марджи и му подаде папката, като хвърли поглед към Трейси.
Трейси бързо стана от бюрото му.
Акерман взе папката и я отвори. Прегледа част от доклада, след това започна да рови из снимките. Почти ги бе разгледал, когато една привлече вниманието му. Взира се дълго в нея. След това вдигна поглед към Трейси и Марджи и каза:
— Това е той. Чакам този миг от десет години.
21.
Алекс
Алекс затвори вратата след последния полицай. След това се обърна и почти като насън отиде до трапезарията и се отпусна на един стол — там бе прекарал по-голямата част от сутринта, докато полицаите бяха в дома му. След като си тръгнаха, се върна там автоматично. Навсякъде бяха разхвърляни пластмасови чаши от кафе, имаше и отворена кутия от понички, два геврека в чиния и празна кофичка от крема сирене. Алекс се протегна, взе си сух геврек и отхапа. Не беше закусвал и сега умираше от глад. Знаеше, че не бива да е гладен. Трябваше да е опечален съпруг. Не беше много добър в играта на роли, но бе усетил, че няма да направи добро впечатление, ако си вземе геврек пред останалите. Затова цяла сутрин седя на едно голо кафе, взираше се в храната и слушаше разговорите около себе си.
След първоначалния разпит полицаите спряха да му обръщат внимание — или поне така изглеждаше. Но Алекс чувстваше косите им погледи и когато стана, за да се поразходи из къщата, пратиха един униформен да го следи. Почувства се толкова неудобно, че реши да остане в кухнята и да види дали не може да извлече някаква информация, като слуша разговорите, но очевидно си говореха за важните неща някъде другаде, а пред него бъбреха само за четвъртия рожден ден на сина на единия, за тежкото решение дали да избере „Тойота Корола“ или „Нисан Сентра“, предстоящо на другия, и за подреждането на футболната лига на мечтите им.
Алекс се бе зачудил, че избраха за сборен пункт трапезарията, а не всекидневната, но после осъзна, че прозорците на трапезарията гледаха към предния двор. Нямаше пряк изглед към дървото, на което висеше жена му, то беше по-вляво, но пак беше в полезрението им. Стори му се, че минаха часове, преди да свалят Джулия.