От прозореца се виждаше и как полицаите разпитват другите свидетели. Говориха с Присила и Софи. Слава богу, че Софи бе там. Алекс не беше сигурен, че щеше да понесе истерията на Присила без нея. Знаеше, че полицаите сигурно ще разпитват двете жени за него — как е реагирал, когато са му казали, какво е направил, когато е видял трупа на жена си, какво е казал, докато са чакали полицаите. Чудеше се какво ще им отговорят. Какво точно бяха забелязали? Със сигурност бяха видели, че реакцията му не е обичайната за един любящ съпруг. Само това беше достатъчно, за да усложни нещата.
Изведнъж, както си седеше сам край масата в трапезарията, Алекс почувства, че го залива вълна от омраза. Шибаната Джулия!
Стана рязко и отиде в кухнята, където взе две торби за боклук и се качи с тях в спалнята, а от там — в гардеробната. Трудно беше да се нарече гардеробна, беше по-скоро малка стая, претъпкана със скъпи дизайнерски дрехи. „Прада“, „Албърта Ферети“, „Лакроа“, „Марк Джейкъбс“. Не искаше и да си помисля колко струва съдържанието на тази стая, което в момента бе разхвърляно по пода. Когато сутрин се чудеше какво да облече, Джулия сваляше дрехите от закачалките и ако решеше, че няма да ги облича, просто ги пускаше на земята. Икономката губеше всеки ден поне час да ги прибира. Но днес беше понеделник, а тя не идваше през уикендите. Джулия беше като торнадо, оставяше хаос навсякъде след себе си. Къщата имаше приличен вид само защото Алекс вървеше след жена си и оправяше, но до гардеробната не се доближаваше. Дрехите й струваха хиляди долари, а тя ги хвърляше навсякъде като евтини боклуци. Беше израснала в низините на обществото, но притежаваше повече горделивост от всеки друг, когото Алекс познаваше.
Отвори едната торба за боклук и започна да прибира дрехите в нея. Грабеше копринени рокли, кашмирени пуловери, кожени якета. Натъпка догоре торбата. След това взе другата. Продължи да прибира, докато полиците и закачалките не се изпразниха и покрай стените на гардеробната не се строиха торби за боклук. Току-що бе приключил и стоеше и оглеждаше резултата от работата си, когато чу звънеца на пътната врата.
Слезе пак по стълбите, прекоси всекидневната, после фоайето и отвори вратата. Пред него стояха двама мъже. Позна Питърс, един от детективите от сутринта. После погледна другия. И изведнъж го заля шок, но от друг вид разпознаване.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Алекс.
Акерман се усмихна.
— Здравейте, господин Стоу. Аз съм водещият детектив по случая, и искам да ви задам няколко въпроса.
22.
Присила и Гордън
— Къде беше, за бога? Защо се прибираш толкова късно? — укори Присила съпруга си, когато той влезе през вратата откъм гаража.
— Обадих се и ти оставих съобщение… — започна Гордън, но тя не го изслуша.
— Имаш ли представа какво преживях? Чу ли какво стана?
— Не. Какво е станало? — попита той малко разсеяно, докато си сваляше шапката и я оставяше на полицата в шкафа.
Точно се пресягаше към закачалка за палтото си, когато Присила хвърли бомбата:
— Намерих Джулия Стоу обесена на едно дърво в предния й двор тази сутрин.
Гордън дори не трепна. Взе закачалката и докато поставяше върху нея палтото си, промърмори:
— Така ли? Някаква игра ли играе?
— Не, Гордън. Не е игра. Мъртва е.
Най-накрая Присила успя да привлече вниманието на съпруга си. Гордън замръзна със закачалката в ръце и погледна жена си.
— Мъртва?
— Така обикновено става, като се обесиш с въже през шията — отговори му Присила.
— Присила — каза той рязко. — Ако се шегуваш, никак не е смешно.
— Знам, че не е смешно.
— Наистина ли е мъртва?
— Наистина — отвърна Присила.
— Това е… ужасно. — Сведе очи и си даде сметка, че още държи закачалката.
Обърна се, за да я постави в шкафа, затвори вратата и постоя подпрян с длан на нея известно време, сякаш имаше нужда от опора.
— Как може да го приемаш толкова леко? Горката Джулия.
— Горката Джулия? Защо винаги мислиш за другите хора? Защо не се замислиш поне веднъж за жена си?
— Но… Джулия се е самоубила, не ти.
— А даваш ли си сметка какво ми бе на мен да я намеря? — попита Присила.
Първото зърване на Джулия — на останките от това, което някога е било човек — беше наистина шокиращо, но през следващите часове мозъкът на Присила бе превърнал тази гледка в нещо като сцена от филм. Ала понякога целият ужас от този епизод се връщаше внезапно в ума й.