— Може би най-добре ще е да мислиш за това колкото се може по-малко — каза успокоително Гордън.
— Най-добре за кого? За теб май — сопна му се Присила. Искаше да говори с Гордън за това. Искаше да му разкаже всяка подробност, но беше забравила какъв е. Гордън беше от хората, които извръщаха глава, когато минаваха покрай катастрофа. Дълбоко в себе си Присила го обвиняваше, че е мекушав и прекалено чувствителен, но истината бе, че това я дразнеше, защото когато минаваха покрай катастрофа, тя забавяше скоростта, за да огледа по-добре, а той я караше да се срамува от тази си особеност.
За миг й се стори, че Гордън ще й се противопостави, но после той каза:
— Извинявай, не се замислих. Разбира се, че трябва да поговорим за случилото се, щом така ще се почувстваш по-добре. Дори не мога да си представя какво си преживяла.
Присила отвори уста, за да му обясни какво точно е преживяла, но за нейна изненада се разплака.
— Хей, хей, стига, всичко е наред — успокои я Гордън.
Все още стояха в коридора, той я хвана за ръката и я поведе към всекидневната.
— Ела, седни. Ще ти донеса нещо за пиене. — Настани я на дивана, отиде до шкафа с алкохола, извади бутилка бренди и две чаши, наля по два пръста във всяка и се върна при жена си. Подаде й едната чаша и седна до нея. Плачът на Присила се бе превърнал в хлипане.
— Пийни си — подкани той.
Тя послушно отпи от брендито.
— Казват, че много често хората изпитват вина, когато някой техен близък се самоубие — продължи Гордън. — Нормално е да си мислиш, че все нещо си могла да направиш — да поговориш с нея или да забележиш, че нещо не е наред. Но не трябва да се чувстваш отговорна.
Присила почти се задави с брендито. Отначало по всичко личеше, че отново ще се разплаче, но след това стресна Гордън, като се разсмя. Смееше се през сълзи.
— Какво толкова смешно казах?
Тя отвърна с истеричен кикот.
— Ами това, че се чувствам отговорна за смъртта на Джулия.
— Това е добре. Реакцията ти е здравословна. Глупаво е да се чувстваш отговорна. Защото единствената виновница за смъртта на Джулия е самата Джулия — отсъди Гордън.
— Не, ти не разбираш — прекъсна го Присила. Остави чашата си и се обърна с лице към него. — Джулия не се е самоубила. Убита е.
Гордън се дръпна стреснато назад, все едно го бе ударила.
— Моля?!
— Убита е — повтори Присила.
— И откъде знаеш? Полицаите ли казаха така?
— Не. Полицаите не казаха нищо. Мисля, че още не знаят — поне не със сигурност.
— Значи е някакво твое предчувствие, така ли? — попита Гордън и малко се успокои, вече готов да отхвърли тази идея като заблуда на съпругата си.
— Не. Не е предчувствие. Самата истина е — настоя Присила.
— И откъде си толкова сигурна? — недоумяваше Гордън.
23.
Ашли и Стюърт
Стюърт се втурна през вратата с вик:
— Ашли? Ашли!
Хвърли палтото и куфарчето си на масичката в коридора — навик, за който бившата му съпруга непрекъснато му натякваше. А Ашли не само че не се ядосваше за това, ами и той често намираше масичката в коридора вече отрупана с нейни вещи, така че добавянето и на неговите щеше да направи купчината прекалено нестабилна, затова се чувстваше принуден да си окачи палтото.
Стюърт се разходи из целия първи етаж на къщата, но завари стаите тъмни и празни. Качи се по стълбите.
— Ашли? — извика отново. Видя, че в спалнята свети, и точно там я откри. Вече си беше легнала, макар да бе само осем часът — и не носеше бельо.
— Защо не се обади, като те извиках? Добре ли си?
— Добре съм — каза тя тихичко.
— Какво му е на моето бебче? — попита той и легна на леглото до нея. — Чух по новините какво се е случило. Ти видя ли я?
— Да. — И набръчка носа си.
— Сигурно е било ужасно. Искаш ли да поговорим за това?
Тя проследяваше с пръст шарката на одеялото, после заговори, без да вдига очи.
— Миличък — поде и млъкна.
— Какво, захарче?
— Ами… Трябва да ти кажа нещо.
— Какво?
— Страхувам се. — И пак млъкна.
— Страхуваш ли се? Заради това, което се случи днес, ли?
— Не, страхувам се да ти кажа.
— Миличка, никога не трябва да се страхуваш да ми кажеш каквото и да било.
— И няма да се сърдиш?