— А ходят ли изобщо до супермаркета? — усъмни се Питърс.
— Добре де, четат броевете, които прислужницата носи в дома им — поправи се Акерман.
Бяха стигнали до пътната врата и Акерман позвъни. Присила отвори толкова бързо, че направо ги изненада. Сякаш се бе въртяла около входа, за да ги чака. Надяваха се да не е чула разговора им за таблоидите.
— Толкова се радвам, че дойдохте — каза тя и ги въведе в дома си. — Да поседнем във всекидневната. Да ви предложа ли чай или кафе?
— Не искаме да ви притесняваме — отвърна Акерман.
— О, нищо не ми струва — увери ги тя. — Сега ще накарам Даниел да ви приготви нещо за пиене.
— Дъщеря ви? — предположи Питърс.
— Икономката — поправи го намръщено Присила.
— Кафе — намеси се бързо Акерман. — Благодаря.
— Това е всекидневната — посочи Присила една от вратите. — И ако нямате нищо против да си свалите обувките, можете да ги оставите тук. Моля ви, настанявайте се удобно. Аз само ще надникна в кухнята да кажа на Даниел. — И тя се отправи надолу по коридора в обратна посока.
— Съжалявам, че попитах за дъщерята — прошепна Питърс.
— Не се тревожи. Какво ще кажеш? — попита Акерман и кимна към всекидневната. Вътре белият килим, белите дивани и белите маси, облени от влизащите през прозорците лъчи, приличаха на огряна от слънцето преспа сняг.
— Само не си разливай кафето — подхвърли Питърс, докато се навеждаше да си събуе обувките.
Акерман простена.
— Страхотно. Много благодаря. Не предизвиквай съдбата.
— И да не казвам, че ти нося лош късмет? — ухили се Питърс.
— Просто се радвам, че двата ми чорапа са еднакви — отвърна Акерман, докато си развързваше връзките на обувките. — Шестнайсет години жена ми се грижеше за прането и аз още не съм успял да усвоя това умение.
— Знаеш ли какво трябва да направиш? Това е стар ергенски трик. Изхвърли всички чорапи, които имаш, и си купи двайсет еднакви чифта, всичките черни. Така винаги ще си с два еднакви чорапа.
— Идеята не е лоша — призна Акерман. Влезе пръв във всекидневната и седна развеселен на дивана.
Питърс се насочи към едно близко кресло и извади бележника и химикалката.
Не чакаха дълго, скоро Присила се върна, последвана от Даниел.
— Как пиете кафето си? — попита ги домакинята.
— С мляко и захар — отвърна Акерман.
Даниел добави мляко и захар в една от чашите и я подаде на Присила.
— Мислех, че всички детективи си пият кафето чисто — вметна Присила, докато поднасяше чашата на Акерман.
Той я пое внимателно и веднага я остави на масата.
— Съжалявам, че ви разочаровах. Обичам сладко.
Присила се обърна към Питърс.
— А вие?
— Аз го пия чисто — каза Питърс.
— Ето, това е истински детектив — коментира Акерман.
— Не, просто имам непоносимост към лактоза — обясни Питърс.
Акерман се засмя.
Присила подаде на Питърс чаша кафе, взе и за себе си и отиде да седне на дивана до Акерман. Той забеляза, че тя е с обувки — на високи токчета, с каишки през горната част.
— Нося тези обувки само вкъщи — обясни тя, като проследи погледа му. — Имам си няколко чифта специално за тази цел.
— А, разбирам — промърмори Акерман, като нарочно отбягваше да срещне погледа на Питърс. Беше сигурен, че ако очите им се срещнат, няма да успее да остане сериозен.
— Е, с какво мога да ви помогна? — попита Присила. — Предполагам, че се надявате на арест възможно най-скоро.
— Арест ли? — повтори учудено Акерман.
— Да. Разбира се, че ще искате да арестувате човека, убил Джулия.
Акерман чу как Питърс се задави с кафето. Като старателно отбягваше да го поглежда, каза:
— На този етап все още се придържаме към версията за самоубийство. Просто изследваме и другите възможности.
— Но това не е самоубийство — изтъкна Присила. — Убийство е.
Акерман усети убедеността в гласа й и почувства как го бодва лошо предчувствие. Сигурно тя имаше някаква информация.
— Няма доказателства за това — каза той предпазливо, с надеждата да изтръгне от нея информация, без да се издава. Така и стана.
— Разбира се, че има — поправи го с важен тон Присила. — Клонът.