Асистентът дръпна ципа на чувала и отвътре се надигна ужасна миризма. Акерман и Питърс си сложиха маските. Патоанатомът огледа чувала за улики. Затова беше бял — за да може следите по него да се забелязват по-лесно. За още по-голяма сигурност тялото бе увито в бял чаршаф. Когато развиха и него, патоанатомът първо провери за пулс. Всички са чували истории за трупове, оживели на масата за аутопсия. Не беше мит. Имаше такива случаи. Макар че и един поглед към лицето на Джулия бе достатъчен, за да стане ясно, че няма никаква вероятност да е все още жива, процедурата го изискваше — и на местопрестъплението, и на масата за аутопсия. Така се подсигуряваха срещу грешки. След това трябваше да се проверят етикетите, за да са сигурни кое е тялото, да се премери височината, да се прецени теглото, да се направят снимки. Най-накрая се сваляха хартиените торбички, завързани около дланите и стъпалата, и се започваше същинската работа.
Патоанатомът беше педант. Записваше си всичко — бижута, цвят, размер и марка на дрехите, разкопчани ли са копчетата, моравия цвят на кожата на лицето, всички синини и охлузвания, — нищо не пропускаше да вкара в протокола. След това свали уликите от тялото. Процесът беше мъчително бавен, всяко влакно се прибираше в отделно пликче, но си струваше. Патоанатомът показа на детективите няколко косъма, които очевидно не принадлежаха на жертвата, след това ги постави в отделни пликове.
Свалиха нощницата и прегледаха тялото. Направиха рентгенови снимки и най-накрая дойде време за първия разрез. Взеха проби от кръв и урина и ги изпратиха в токсикологията, след това органите бяха извадени един по един и претеглени, взеха се и още проби. После патоанатомът разряза с циркуляр черепа и прегледа мозъка. В края на аутопсията асистентът му върна органите в коремната кухина и заши тялото.
Трябваше да изчакат лабораторните анализи на космите, влакната и кръвта, но още на предварителния оглед патоанатомът определи, че причината за смъртта е задушаване след обесване. Забеляза обаче и няколко синини около устата. Точно заради тях Акерман и Питърс се върнаха в участъка и нетърпеливо зачакаха доклада от токсикологията. В него можеше да се съдържа отговорът на все още открития въпрос: убийство или самоубийство.
Детективите се бяха върнали в стаята си и се занимаваха с попълване на документи, но и двамата се ослушваха за телефона. Когато той най-накрая иззвъня, Питърс успя да го докопа пръв. Докато той слушаше и повтаряше: „Аха, да, разбирам“, Акерман се опитваше да вдигне някъде друга слушалка, свързана със същата линия. Но преди да успее, Питърс бе затворил.
— Вече е официално — обяви тържествено.
— Кое? — попита Акерман.
— Убийството. Няма съмнение, че е убийство.
— Знаех си — каза Акерман. — И как са го разбрали?
— Хлороформ в кръвта, и то в такива количества, че когато Джулия е била обесена на дървото… как да се изразя? Вече е била упоена. Да се обеси в безсъзнание? Би ми било интересно да видя как някой ще извърши такова самоубийство.
32.
Присила и Сюзан
Присила беше в прекрасно настроение и времето навън беше в хармония с разположението на духа й. Предната нощ бе подухнал приятен южен вятър и бе донесъл разкошно циганско лято. Седеше на верандата и чакаше нетърпеливо Сюзан. Лекият ветрец разрошваше косата й и завихряше около нея листата като огромни пъстри снежинки.
Приятелката й най-накрая се показа иззад ъгъла.
— Присила? — извика тя.
— Тук съм.
Сюзан изкачи стъпалата от моравата.
— Радвам се, че се обади — каза Присила.
— Имах нужда да поговоря с теб.
— И аз имам нужда да поговоря с теб — възкликна Присила.
Сюзан седна на стола до приятелката си, отвори уста да каже нещо, но Присила не я остави.
— Между другото, какво й имаше на Ашли предната вечер? — попита тя.
— Какво за Ашли?
— Не ми казвай, че не си забелязала държанието й. Определено беше груба.
Сюзан не знаеше как да отговори, защото наистина не бе забелязала. Предната вечер бе положила огромни усилия да участва в разговора, но умът й непрекъснато се рееше към Хари. Къде беше той? Кога щеше да се обади? Или просто щеше да цъфне изневиделица? Не е възможно да я е изоставил. Не би го направил. Не и Хари. Непрекъснато си го повтаряше — по-скоро за да потуши паниката си, а не защото вярваше в това. Така че бе прекалено заета със собствените си мисли, за да забележи поведението на Ашли.