Присила се изправи и краката на стола й изскърцаха при плъзгането по дъските отдолу.
— Не позволявам на никого да ми говори по този начин.
— О, разбира се. Не позволяваш да ти говорят по начина, по който ти говориш с останалите.
— Защо ме нападаш така? — Присила стисна облегалката на стола, сякаш имаше нужда да се подпре, за да запази равновесие.
— Не целият свят се върти около теб, колкото и да не ти се вярва — каза Сюзан.
— Но нали за мен говорехме.
— Винаги само за това говорим. За теб. За твоя живот. За твоите проблеми.
— Щом така се чувстваш, защо изобщо си ми приятелка?
— Добър въпрос — не й остана длъжна Сюзан.
— Какво правиш още тук тогава? — попита Присила.
— Нямам представа.
И Сюзан внимателно стана от стола, събра си нещата и без да каже и дума повече, слезе от верандата на моравата и зави край ъгъла на къщата. Цялата трепереше, когато си тръгна, и се разплака почти веднага, щом се изгуби от погледа на Присила, но дори и не помисли да се върне.
33.
Алекс
— Е, какво научи? — попита Алекс, докато се настаняваше на стола срещу бюрото на Рут.
Рут Цимерман му беше стара приятелка, а беше и един от най-уважаваните и страховити адвокати по наказателни дела в Кънектикът. Алекс й се обади веднага щом видя Акерман на прага си. Тя го посъветва да не говори повече с никого. Обеща му да позвъни тук-там и да види какво може да научи. По този повод той се появи рано сутринта в кантората й.
Седна срещу нея, килна стола на двата му задни крака и си качи краката на бюрото й.
— Ей, свали си краката от там — каза тя и го удари с вестника си по подметките.
— Не ти ли плащам достатъчно, та да мога да си качвам краката където си поискам?
— На бюрото ми не може. То е антикварна рядкост — обясни му тя.
— Аха — кимна той и си свали краката. — Мислех, че е имитация. Не знаех, че можеш да си позволиш мебели в стил кралица Анна от XVII век.
— Много умно. Разбираш ги тези неща. Добре, печелиш — имитация е. Качи си краката обратно.
Алекс се ухили, вдигна си краката и пак я попита:
— Е, какво научи? — Но като видя изражението й, добави: — Да не би новините, които ми носиш, да са причината да ми позволяваш да си качвам краката на бюрото ти като компенсация?
— Да не би да очакваш добри новини?
— Не, разбира се, че не. Все пак говоря с адвокат, нали така?
— Не просто адвокат, а адвокат по наказателно право. А това е като да си онколог. Щом говориш с мен, очаквай лоши новини.
— Добре, стига метафори. Какво става?
— Нещата не изглеждат добре. Официално все още поддържат версията за самоубийство, но това е само заради пресата. Истината е, че според тях е убийство и ти си заподозрян.
— Всичко това го е забъркал шибаният Акерман.
— И то с основание. При твоето досие няма как да го виним, че те подозира.
— Ти на чия страна си?
— На страната на лошите — както обикновено — отвърна тя с малко пресилена въздишка, което накара Алекс да се засмее.
Рут Цимерман беше на около шейсет години. Занимаваше се с наказателно право повече от три десетилетия и успяваше да се задържи на върха благодарение на комбинацията от нечовешка интелигентност, пълна липса на милост и чувство за хумор. Последното винаги й спечелваше симпатиите на съдебните заседатели, но също така й навличаше недоволството на клиентите. Хората с повдигнати криминални обвинения не обичаха да се шегуват с положението си. Алекс беше изключение.
— Стига да не е губещата страна — подхвърли той.
— Да стискаме палци.
— Надявам се, че стратегията ти включва и нещо друго, освен празни приказки — каза той кисело.
— Първо трябва да видим с какво си имаме работа. Вероятно ще искат разрешение за обиск на къщата и околността, а може би и на офиса ти.
— Вече претърсиха къщата.
— Предполагам, че ще искат да го направят отново.
Нещо в изражението на Алекс привлече вниманието й.
— Какво? Да не си направил нещо? — попита тя.
Той сви рамене.
— Натъпках дрехите на Джулия в чували за боклук.
— И защо, по дяволите, ти трябваше да го правиш?