— Да, вчера цял следобед е пила кафе с него. Твърди, че „разследва“, но на мен по-скоро ми се струва, че той й хвърля прах в очите. Според мен се опитва да я убеди в някаква измислена от него история, че жена му си е имала любовник и че този любовник я е убил. Може би вие ще й налеете малко ум в главата. Кажете й, че всъщност вие разследвате случая и че тя трябва да стои настрани.
— Ще поговоря с нея — обеща Акерман.
— Наистина ли? Много ще съм ви благодарен. Притеснявам се за нея. Ами ако без да иска открие нещо, което ще помогне да бъде обвинен? Може да се окаже в голяма опасност.
— Мисля, че малко се увличате, господин Райт — каза Акерман успокоително.
— Все така ми казват и после нещо наистина се случва. Просто лошите ми предчувствия обикновено се потвърждават — изтъкна Дийн. — Имам чувството, че нещо ще се обърка.
— Нищо няма да се обърка — увери го Акерман. — Не и ако аз мога да го предотвратя.
44.
Стюърт и детективите
— Кой е следващият? — попита Питърс, когато излязоха от сградата, в която работеше Дийн. — И колко е далеч?
— Стюърт Търкел. Не е далеч. Само на няколко пресечки.
— За коя е женен този Стюърт Търкел?
— За Бети Бууп — отвърна Акерман.
— Що за човек мислиш, че е? Искам да кажа — кой се жени за такива жени?
— Що за човек ли? Вероятно от онези, които в гимназията са били пренебрегвани от подобни момичета.
— Толкова ли е просто? — попита Питърс.
— Не е никак просто даже — отвърна Акерман.
Повървяха пет пресечки до сградата от южната страна на Сентрал Парк, качиха се в асансьора до четиридесет и седмия етаж и ги въведоха в офис с изглед като от картичка за Манхатън.
Стюърт стана да ги посрещне, а Акерман хвърли към Питърс поглед, означаващ „Аз казах ли ти?“ Стюърт беше нисък, набит и плешив. Но от него се излъчваше усещане за власт, което не можеше да се сбърка с нищо. Не беше само заради скъпия костюм и невероятната гледка зад гърба му. Акерман веднага усети всепроникващия поглед на Стюърт. Имаше чувството, че преценява колко е скъп костюмът му, на колко години е, кога за последен път е бил на химическо чистене. Жена му го беше купила преди две години на разпродажба в „XXI век“. Знаеше, че има нужда от нови дрехи, но все още не бе намерил време да отиде да си купи. Винаги за тези неща се бе грижила жена му. Тя се занимаваше и с химическото чистене, а сега той не помнеше кога за последен път е носил костюма си там.
— Господа, моля, седнете — покани ги Стюърт и посочи два стола срещу бюрото си. — Е, откъде да започнем? От някоя кръстословица може би? — Усмихна се и им показа едрите си зъби. — Разбрах, че обичате игрите.
Стюърт се опитваше да изтъкне пред Акерман превъзходството си, но детективът остана доволен. Беше се надявал, че жените ще споделят помежду си и ще разберат какво е имал предвид, като ги е питал за кръстословиците. Всичко бе изчислено така, че да създаде конкуренция между тях. Искаше да се опитат да го впечатлят, като му предоставят цялата информация, която имат.
— Обичате ли кръстословиците? — попита учтиво Акерман.
— Според мен са загуба на време — отвърна Стюърт.
За детектива това означаваше, че Стюърт не е много добър в кръстословиците. Не познаваше човек, който да го бива в решаването им и да може да устои на чувството за удовлетворение, когато попълни и последната буква.
— Имам предвид, че човек не научава нищо от тях — продължи Стюърт. — Обикновено са наблъскани с безполезни факти и глупави игри на думи. И какво като решиш една кръстословица? Нищо.
— Спортувате ли? — смени темата Акерман.
— Моля?
— Спортувате ли? — повтори детективът.
— Да, опитвам се. Когато мога. Старая се да го правя сутрин, обаче не ми се удава. В сградата има фитнес салон и ако успея да се измъкна, ходя там в обедната почивка.
— И какво като спортувате?
— Глупав въпрос. Човек влиза във форма. Оформя мускулите си. Подобрява състоянието на кръвоносната система. Носи само ползи за здравето.
— А знаете ли, че много лекари препоръчват на възрастните хора да решават кръстословици, за да поддържат мозъка си във форма? Според тях това ги предпазва от болестта на Алцхаймер.
— Шегувате се.
— Никак даже.
— Ха! — Стюърт изопна гърба си, както си седеше на стола.
Акерман не каза нищо. Знаеше, че Стюърт приключи с това, от което имаше нужда. Беше го подложил на тест — да види дали може да впечатли детектива с големия си офис, красивата гледка от прозореца и агресивното си поведение. Беше много важно да не се огъне. Сега, след като тестът беше свършил, Акерман можеше да се заеме с работата си.