— Искаме да ви зададем няколко въпроса за Джулия Стоу — започна той, а Питърс отвори бележника си и щракна химикалката.
— И аз не вярвах да сте дошли за инвестиционна консултация — пошегува се Стюърт.
— Аз лично с радост бих получил инвестиционна консултация — обади се Питърс.
— Имате ли заделени пари, които можете да си позволите да загубите? — попита Стюърт.
Питърс изсумтя.
— Заделени пари…
— Тогава съветът ми е: изобщо не се занимавайте с акции.
— Джулия Стоу — прекъсна ги Акерман. — Какво можете да ми кажете за нея?
— Вероятно повече от който и да било друг — отвърна Стюърт.
— И защо?
— Защото я познавах още отпреди да се премести в Гринич. Срещал съм я няколко пъти на партита в града.
— И?
— Ами в Гринич се опитваше да се прави на примерна, но дълбоко в себе си беше истинска кучка — и казвам това с най-голямо уважение. Знаеше какво иска и наистина щеше да го получи.
— И какво искаше? Пари? — попита Акерман.
— Сигурен съм, че отначало е искала пари. Но вероятно бързо е разбрала, че пари лесно се получават. Затова се е прицелила по-високо. Това, което Джулия искаше, не се купува с пари. Искам да кажа, че за да го поискаш, ти трябват пари, но само те не могат да свършат работа.
— И какво беше то?
— Положение в обществото — каза Стюърт кратко и ясно.
— И какво означава това?
— Какво е положение в обществото ли? Определенията варират в зависимост от това къде си и кого питаш. В Хамптън би означавало възможността да влезеш във всеки клуб или да получиш покана за всяко парти, или поне за по-важните. За мен положението в обществото е триумвират: пари, власт и възможността да предизвикваш завист.
Акерман си помисли, че определението е доста точно и показваше, че Стюърт е мислил по въпроса.
— И успя ли да го получи? — продължи с въпросите Акерман. — Имам предвид — положението в обществото.
— Винаги има някой, който се оказва по-високо от теб, нали? Според мен тя си мислеше, че е стигнала върха, после разбра, че е само на половината път, а след това вече беше прекалено късно. Може би затова се е съгласила да се премести в Гринич. Обикновено жените искат да се местят извън града, за да живеят в голяма къща и да отглеждат деца. Но Джулия не беше от този тип. Знаеше, че майките не получават положение в обществото. Децата пък за нея означаваха банални неща като возене до училище и часове за зъболекар, дори когато имаш бавачка и икономка. Децата не носят блясък.
— Описвате я като някакво чудовище — вметна Питърс.
— В известен смисъл беше точно това. Човещината означава объркани емоции, грешки и несигурност. А Джулия никога не демонстрираше нищо подобно. Предполагам, че под цялата тази ледена броня наистина се е криел човек, но аз никога не съм го виждал.
— Ами съпругът й?
— Алекс? Какво за него?
— Смятате ли, че е изпитвала нещо към него?
— Винаги са били идеалната двойка.
— Но? — подкани го Акерман да продължи.
— От време на време ми се струваше, че надушвам нещо под тази маска — призна си Стюърт.
— Какво?
— Само някакво усещане — стана предпазлив Стюърт. — Но… според мен го мразеше.
45.
Гордън и детективите
Разпитът на Гордън не вървеше добре.
— Джулия и Алекс ли? — повтори Гордън. — Не знам. На мен ми изглеждаха наред.
— Наред? — повтори въпросително Акерман.
Трябваше да ходят доста пеша до центъра, за да посетят Гордън в офиса му, и Акерман вече започваше да си мисли, че са си изгубили времето. Бяха при него от десет минути и детективът не бе успял да измъкне нищо значимо.
— Като се обърнете сега назад, какво виждате? — попита Акерман.
— Ужасно е. Не искам да си спомням за това — призна си Гордън.
В този момент влезе секретарката му с кафето, за което бе ходила до „Старбъкс“. Очевидно предлаганото в барчето не ставаше за пиене.
— Благодаря ти, Елизабет — кимна Гордън.
Детективите също поблагодариха. Когато тя излезе, Акерман продължи да задава въпроси.
— Бяхте ли близки?
— Не. Не мисля. Разбирам какво ме питате. За мен това не е лична загуба. Но винаги е шокиращо, когато нещо подобно се случи с човек, когото си познавал. А аз не обичам да се примирявам, като казвам, че такива неща се случват.