Защитено детство, в резултат на което се е получила типичната чувствителна душа, помисли си детективът. Той не можеше дори да си представи какво е това. Когато работата ти е разследване на убийства и всеки ден се сблъскваш с трагедии, чувствата ти се притъпяват. Акерман предполагаше, че това също е една от причините бракът му да се разпадне. Не обичаше да мисли по този въпрос. Опитваше се да намери у себе си някаква съчувствие към Гордън, но изминалата седмица беше уморителна и той започваше да се дразни.
— Със сигурност сте забелязали нещо? Имате ли някакво мнение? Някакво усещане, че нещата не са наред?
— Имам склонността да гледам на света през розови очила.
— Но това не ви прави сляп. Все пак забелязвате какво се случва около вас, нали? Особено ако е нещо по-впечатляващо.
— Да, ако е по-впечатляващо, в крайна сметка го забелязвам — потвърди тъжно Гордън.
— Е, забелязахте ли нещо? — повтори Акерман.
— Не мисля, че съм най-подходящият човек, на когото да зададете този въпрос. Какво казаха останалите?
— Всички, с които говорихме, знаеха едно нещо със сигурност: че Джулия не е била щастлива в Гринич. Смятаха, че може да е изпитвала гняв към съпруга си.
— И защо ще изпитва гняв към него? — учуди се Гордън.
Акерман трябваше да се напъне, за да овладее раздразнението си.
— Защото я е накарал да се преместят там.
— Но… не той я е накарал да се преместят.
Акерман и Питърс се спогледаха.
— Моля?
— Алекс не е карал Джулия да напускат града. Идеята е била нейна.
— Сигурно грешите — каза Акерман.
— Не, напълно съм сигурен — настоя Гордън. — През лятото се запознах с агентката по недвижима собственост, която им продаде къщата, и си поговорихме. Но ако искате да сте сигурни, питайте и нея.
Акерман и Питърс се обадиха на агентката по пътя към гарата. Тя потвърди казаното от Гордън — не Алекс, а Джулия бе решила да се преместят в провинцията.
46.
Софи и детективите
Бяха хванали влака за града рано сутринта, но когато слязоха на гарата в Гринич и тръгнаха към колата си, беше вече три следобед.
— Как някои хора пътуват всеки ден? — почуди се Питърс. — Уморен съм само от едно отиване и връщане.
— А дори не е минал цял работен ден — отбеляза Акерман.
— И как го правят?
— Навик — отговори Акерман. — Човек може да свикне с всичко.
— Не знам, не мисля, че мога да свикна с нещо подобно.
— Значи можеш да свикнеш да гледаш трупове и аутопсии, а не можеш да свикнеш с всекидневно пътуване до работа? Това ли ми казваш?
— Май да — отвърна Питърс. — Искам само да се прибера и да допълзя до леглото. А трябва да попълвам планини от формуляри.
— Още нещо трябва да свършим, преди да се заемем с бумащината — каза му Акерман.
Цял ден Софи бе тревожна и нервна. Опита се да чете, но не можеше да се съсредоточи върху думите. Знаеше, че в такова настроение не бива да готви нищо. Ако трябваше да отмери дори само четири чаши брашно, губеше нишката и забравяше колко е сложила. Дали това е четвъртата? Или пък са само три?
Или пък забравяше дали е добавила ванилия или не. Понякога объркваше всичко. Затова реши да се опита да прегледа документите си и да почисти боклуците, които бе събирала с години. Точно с това се занимаваше, когато на вратата се позвъни. Алекс бе казал, че ще дойде в четири, но може да е подранил. Подскочи и се забърза към вратата. Когато отвори, видя, че не е Алекс. На прага стояха детектив Акерман и детектив Питърс.
— Извинете, че идваме без предупреждение — каза Акерман. — Но може ли да влезем за няколко минути?
— Разбира се, заповядайте. — Докато ги водеше към кухнята, Софи пресмяташе наум колко време й остава до идването на Алекс. Щеше да е катастрофа, ако се засечеше с детективите в дома й.
Акерман сякаш прочете мислите й. Като седнаха, подхвърли:
— Чух, че вчера сте прекарали целия следобед с Алекс.
— Кой ви каза?
— Съпругът ви — тревожи се за вас.
— Това е нелепо — отвърна Софи. — Дори Алекс да е убил жена си, той няма да ми направи нищо. Не е сериен убиец.
— Не е чак толкова нелепо. Трябва да внимавате — подчерта Акерман. — Хората понякога са непредсказуеми.