— Но невинаги виновният е само един — каза Сюзан. — А дори да е така, какъв е смисълът да премисляш грешките на другия?
— А какъв е смисълът да се самообвинявате, когато всъщност не носите никаква отговорност? — възрази Акерман. — Защото в крайна сметка точно за това става въпрос — за отговорността.
— И каква е разликата?
— Как да ви го обясня? Добре, да речем, че бракът е като приготвянето на торта. Съпрузите заедно слагат продуктите. И да речем, накрая тази торта има ужасен вкус, а съпругата си казва: „О, аз трябва да съм виновна. Сигурно не съм я бъркала достатъчно. Или не съм премерила нещо както трябва.“ Добре, може и така да е. Може и да не я е бъркала достатъчно и да е сложила половин лъжица ванилия вместо четвъртинка. Но не заради това тортата има ужасен вкус. А защото съпругът вместо захар е сложил сол. И какъв смисъл има тогава съпругата да се обвинява за малките си грешчици? Трябва просто да стане ясно коя е голямата грешка и кой е отговорен за нея. Докато това не се случи, всичките им торти ще имат ужасен вкус.
— Ами ако той реши да пече торти с някоя друга и там вече слага захар? — попита Сюзан. — Ами ако нещо в мен го е накарало да сложи сол?
— Пак се опитвате така да го извъртите, та да докажете, че грешката е ваша.
— Ами ако наистина е така? Може би просто съм остаряла. Може би вече не го привличам.
— Не е това.
— Откъде знаете?
Той се усмихна.
— Защото съм мъж и имам очи.
— Не, просто сте любезен.
— Нищо подобно.
Сюзан го погледна и нещо в изражението му я накара леко да поруменее. Но въпреки това продължи:
— Е, все нещо има. Трябва да съм направила нещо.
Акерман се усмихна тъжно.
— Искате ли да ви докажа, че вината не е у вас?
— Можете ли?
— Да. Но ще трябва да ми отговорите първо на няколко въпроса.
— Разбира се.
— Искате ли развод?
— Не. Бих направила всичко, за да спася брака си.
— Значи бихте направили всичко, което той поиска? В рамките на разумното, разбира се.
— Разбира се, че бих. Аз го обичам.
— А той искал ли е нещо от вас?
Сюзан се намръщи.
— Какво имате предвид?
— Дали някога е искал да се промените, или да започнете да правите нещо по различен начин, а вие да сте му отказали? Казвал ли ви е някога, че е нещастен с вас и обмисля да ви напусне?
— Не — каза Сюзан. — Просто спря да се прибира вкъщи.
— И как тогава вината ще е у вас? Да не би от вас да се очаква да четете мисли?
— Трябваше да усетя, че не е щастлив.
— И тогава какво щяхте да направите?
— Щях да измисля как да го направя щастлив.
— И как се прави някой щастлив? Според мен, единствената ви грешка е, че сте положили прекалено много усилия да правите съпруга си щастлив. А вие бяхте ли щастлива?
— Питате дали съм била щастлива в брака си преди всичко това да се случи? — Не в брака си — поправи се Акерман. — А изобщо.
Сюзан се канеше да отговори автоматично „да“, без дори да се замисли. Но сама се спря. Наистина ли беше щастлива? Спомни си голямата празна къща и безкрайните празни дни. Как се бе чувствала всеки път, когато видеше дете да играе в двора им.
— Не — призна тя. — Не бях щастлива. Но не по вина на Хари.
— Не съм казал, че вината е у него. Но ако не сте били щастлива и това не е било по негова вина, защо да е ваша вината, че той е нещастен?
— Не знам.
— Може би ще се замислите над това. Откога прилагате един стандарт спрямо себе си и друг — спрямо съпруга си?
— Откъде ви хрумват всички тези неща? Да не би да работите като терапевт в свободното си време?
— Не, ще ми се така да ги бях научил.
— О — възкликна Сюзан след известна пауза. — Минали сте през това.
Акерман кимна.
— И то не много отдавна — предположи тя.
— Така е. Не много отдавна. В моя случай аз бях виновен. Посвещавах цялото си време и цялата си енергия на работата, а моята работа изисква много, и не ми оставаше нищо за съпругата ми, когато се приберях у дома. Винаги съм си бил работохолик. Не мисля, че иначе е възможно да станеш детектив. Но с годините сигурно е ставало все по-зле. Знаете как е. Затъваш в рутината. Спираш да полагаш усилия. А жена ми правеше непрекъснато опити. Молеше ме, умоляваше ме, заплашваше ме. Предполагам, че просто не съм й вярвал, че наистина ще ме напусне, докато не го направи. И тогава вече беше прекалено късно.